Иън Ранкин - Врагът на моя враг

— Правилно.

— Май има някакъв конфитюр.

— А мед?

— Да ти приличам на пчела?

Абърнети се захили нагло.

— Между другото, старият Джордж Флайт ти изпраща любовта си. Май скоро ще се пенсионира, горкичкият.

Джордж Флайт, още един призрак от миналото на Ребус. Абърнети беше развил капака на стъкленицата с кафе и душеше зърната, явно изпълнен с подозрение към тях.

— Откога са? — Сбръчка с отвращение нос. — Липсва ти класа, Джон.

— За разлика от теб, нали? Кога дойде?

— Преди половин час.

— Директно от Лондон ли?

— Спрях за два часа да отдъхна малко. Това гадно шосе „А1“ е като сериен убиец. На север от Нюкасъл имаш чувството, че се намираш в някоя страна от Третия свят.

— Да разбирам ли, че си шофирал шестстотин километра само за да ми подхвърляш обиди в собствената ми кухня?

Отнесоха всичко във всекидневната. Ребус разчисти част от масата по скоростния метод: просто изтика настрани бележниците и книгите за Втората световна война, трупнати там.

— Предполагам, че не се радвам на чисто приятелско посещение? — запита той, когато се настаниха.

— Всъщност в известен смисъл е. Бих могъл само да телефонирам, но внезапно се запитах: „Как ли я кара оня стар дявол?“ И в следващия миг бях в колата и въртях волана към северната магистрала.

— Ще ме разплачеш.

— Винаги съм се стремял да бъда в крак с малките ти подвизи.

— Защо?

— Защото при последната ни среща… Е, ти си различен, нали?

— Така ли?

— Искам да кажа, че не играеш в екип. Самотен воин си — отчасти като мен. Самотните бойци понякога са много полезни.

— Полезни ли?

— За работа под прикритие, за вършене на по-необичайни неща.

— Оценяваш ме като добър материал за Специалния отдел, така ли?

— Не си ли мислил за евентуално прехвърляне в Лондон? Там е сърцето на кратера — центърът на екшъните.

— И тук ги има в изобилие.

Абърнети погледна през прозореца.

— Човек няма да успее да събуди този град и с петдесетмегатонна бомба.

— Виж какво, Абърнети, не искам да кажа, че не ценя компанията ти, но защо си тук?

Абърнети изчисти няколко трохи от дланите си.

— Дотук с учтивия увод, а? — Отпи глътка кафе, сгърчи се от ужасния му вкус. — Военни престъпления — обяви най-сетне той. Ребус престана да дъвче. — Изскочи нов списък с имена. Знаеш го, защото един от тях живее до прага ти.

— Е, и?

— Възглавявам Лондонския отдел: открихме временна група за разследване на военни престъпления. Задълженията ми са да събирам информация от различните разследвания и да създам централен регистър.

— Искаш да знаеш до какво съм се добрал, така ли?

— Позна.

— И шофира цяла нощ за тая цел? Хайде, изплюй камъчето, има още нещо.

Абърнети се изсмя.

— Защо мислиш така?

— Защото уважавам логичното мислене. Описа работа, подходяща за човек със страст към бумащина и мотане в офис. Ти не си тоя човек, познавам те. Мястото ти е на фронтовата линия.

— А какво ще кажеш за себе си? Никога не съм те възприемал като човек, влюбен в историята. — Абърнети почука многозначително с пръст една от книгите върху масата.

— Това е изкупление за греховете ми.

— Кое те кара да смяташ, че нещата при мен са по-различни? И така, докъде стигна с хер Линц?

— Доникъде. Досега нито една стреличка не попадна в целта. Колко такива случаи има?

— Двайсет и седем бяха, но осем от тях починаха.

— Някакви резултати?

Абърнети поклати глава.

— Докарахме един от тях до съд и всичко се провали още първия ден. Как да съдиш жертва на старческа деменция в напреднал стадий?

— Ето как стоят нещата със случая „Линц“. Не мога да докажа, че той е Йозеф Линцстек. Но не мога да отхвърля и приказките за участието му във войната, нито пък мога да предложа логично обяснение на появата му в Англия. — Ребус сви рамене.

— Чувам същото навсякъде в тая страна.

— А ти какво очакваше? — Ребус протегна ръка за един от кроасаните.

— Кафето ти е истински позор — възмути се Абърнети. — Има ли наблизо прилични кафенета?

Отидоха в едно от тях и Абърнети поръча двойно еспресо, а Ребус — кафе без кофеин. Предната страница на „Рекърд“ разказваше надълго и нашироко за смъртоносен удар с нож пред нощен клуб. Човекът с вестника приключи със закуската си, сгъна го и го отнесе в себе си.

— Ще говориш ли с Линц днес? — запита внезапно Абърнети.

— Защо питаш?

— Бих могъл да се присламча към теб. Човек не се среща с възможен убиец на няколко стотици французи всеки ден.