Иън Ранкин - Врагът на моя враг

Колхун зададе въпроса, после изслуша отговора й.

— Тя… — изкашля се ненужно — не е имала директно работа с него.

Почти двеминутният й отговор бе преведен само с това изречение.

Клейвърхаус извади още снимки от плика и ги подреди пред нея. Кандис посочи без колебание една от тях.

— Хубавеца — обяви Клейвърхаус. Пак вдигна снимката на Телфорд. — Имала е все пак някакви отношения и с този, нали?

— Тя… — Колхун извади носна кърпа и се залови да попива потта от лицето си. — Говори нещо за някакви японци, бизнесмени от Ориента.

Ребус погледна Ормистън, но той му отговори само със свиване на рамене.

— Къде? — запита веднага Клейвърхаус.

— В кола… няколко коли. Нещо като конвой.

— И тя е била в едната от тях, така ли?

— Да.

— Къде са ходили?

— Извън града, като са спирали един-два пъти.

— Джунипър Грийн — обяви Кандис съвсем ясно.

— Джунипър Грийн — повтори Колхун.

— Там ли са спрели?

— Не, спирали са, преди да стигнат до Джунипър Грийн.

— И какво са правили?

Колхун се обърна към Кандис отново.

— Не знае. С впечатление е, че един от шофьорите слязъл за цигари. Всички други като че ли само гледали мълчаливо, но с интерес някаква сграда.

— Каква сграда?

— Не знае.

Клейвърхаус изглеждаше вбесен. Кандис не снасяше много и Ребус знаеше, че ако нещата продължават така, ще я изхвърлят на улицата, без да им мигне окото. Колхун не беше на място за тази работа и май повече пречеше, отколкото помагаше.

— Къде са отишли след Джунипър Грийн?

— В продължение на около три часа са обикаляли околностите. Понякога спирали и излизали от колите, но само оглеждали пейзажа. Много хълмове и — Колхун уточни нещо. — Хълмове и знамена.

— Знамена ли? По сградите?

— Не, забити в земята.

Клейвърхаус погледна безпомощно Ормистън.

— Игрище за голф — обади се Ребус. — Опитайте се да й опишете игрище за голф, доктор Колхун.

Колхун го направи и тя кимаше непрекъснато, поглеждайки с усмивка Ребус. И Клейвърхаус не снемаше поглед от него.

— Най-обикновено предположение — сви рамене Ребус. — За японските бизнесмени Шотландия е само едно огромно игрище за голф.

Клейвърхаус се обърна отново към Кандис.

— Попитай я дали е… обслужила някои от тези мъже.

Колхун се изкашля отново, бузите му почервеняха. Кандис отговори утвърдително с наведена глава и поглед, впит в масата.

— Казва, че за това е била с тях. Отначало била подведена. Смятала, че са искали с тях да пътува и някоя хубава жена само за компания. Обядвали са богато… продължителна разходка сред красиви места. Но когато се върнали в града, оставили японците в някакъв хотел и тя била отведена в една от стаите там. Трима. Обслужила е трима от тях, както се изразихте, детектив Клейвърхаус.

— Спомня ли си името на хотела?

— Не.

— Къде са обядвали?

— Ресторант до мястото с флагчетата… До игрището за голф — поправи се Колхун.

— Кога е станало това?

— Преди две или три седмици.

— Колко са били?

— Трима японци и може би четирима други мъже.

— Попитайте я откога е в Единбург — намеси си Ребус.

— Вероятно от около месец.

— Цял месец работа по улиците… Чудно как не сме я хванали по-рано.

— Изпратена била на улицата като наказание.

— За какво? — запита Клейвърхаус. Ребус вече знаеше отговора.

— Защото се самонаранявала и правила грозна. — Обърна се към Кандис. — Попитайте я защо се е рязала така.

Кандис го погледна и сви рамене.

— Какво се опитваш да докажеш? — обади се Ормистън.

— Тя смята, че грозните белези ще отблъснат евентуалните клиенти. Което пък означава, че мрази този живот.

— И сътрудничеството с нас е единственият й спасителен изход, така ли?

— Нещо такова.

Колхун заговори с нея, после каза:

— Наранявала се е, защото това ги е ядосвало.

— Кажете й, че ако ни помогне, никога няма да й се налага да го прави отново.

Колхун преведе, поглеждайки към часовника си.

— Думата Нюкасъл означава ли нещо за нея? — запита Клейвърхаус.

Колхун пробва името на града.

— Обясних й, че става въпрос за град, построен край река — поясни той.

— Не забравяйте мостовете — вметна Ребус.

Колхун прибави още няколко думи, но Кандис само сви безпомощно рамене. Изглеждаше разтревожена от безсилието си да им подаде повече. Ребус я окуражи с усмивка.

— Да опише за кого е работила, преди да дойде в Единбург — продължи Клейвърхаус.

Тя говори дълго и обстойно, докосвайки почти непрекъснато лицето си. Колхун кимаше, спираше я от време на време, за да превежда.