Иън Ранкин - Врагът на моя враг

— Започваме — заяви Таравич. — Първо лицето… после слабините. Ще проговориш, няма начин да не го сториш. И двамата го знаем. Колко точно издръжливост искаш да покажеш, зависи от тебе. Не смятам обаче, че това има някакво значение.

Ребус се опита да каже нещо иззад лентата.

— Няма смисъл да говориш — напомни му Таравич. — Искам само да кимнеш, ясно ли е?

Ребус кимна.

— Това кимване ли беше?

Ребус поклати отрицателно глава.

Таравич не изглеждаше впечатлен от малкия трик. Вече се беше концентрирал върху работата. Това беше Ребус за него — работа. Насочи проводниците към бузите на жертвата си.

— Пуснете го!

Горилите отскочиха и Ребус се опита безуспешно да разкъса лентата. Електрическият ток премина през нервната му система и той се вцепени. Сърцето му като че ли се увеличи двойно, очите му сякаш поискаха да изскочат от орбитите си, езикът му заблъска неистово срещу лентата, пристягаща устните му. Таравич пак вдигна кабела.

— Дръжте го.

Ръцете на войниците му се вкопчиха отново в жертвата, която този път не направи опит за съпротива.

— Дори не остана белег — информира го Таравич. — А истинската красота на заниманието ни е, че ти плащаш тока.

Хората му се изсмяха. Започнали бяха да се наслаждават на „работата“.

Таравич се наведе, приближи лице до това на Ребус и очите му потърсиха неговите.

— За твое сведение получи само петсекунден шок. Нещата започват да стават интересни при половин минута. Как е сърцето ти? Надявам се — заради тебе — че е в добро състояние.

Ребус имаше усещането, че току-що са му инжектирали адреналин. Петте секунди му се сториха цяла вечност. Трескаво се опитваше да измисли нови лъжи, които да изкарат Розовия от апартамента му.

— Смъкнете панталоните му — нареждаше междувременно Таравич. — Ще опитаме какво ще постигне едно добро разтръскване там долу.

Ребус закрещя зад лентата, запушваща устата му. Мъчителят му пак оглеждаше стаята.

— Определено й липсва женска ръка — повтори се той. Чужди ръце разкопчаваха колана на панталоните му. В този момент внезапно изпищя звънец и всички замряха. Пред вратата на блока имаше някой!

— Изчакайте — обади се Таравич. — Ще се изпарят.

Но звънецът не млъкваше. Ребус се гърчеше на стола, опитваше се да се освободи от стягащата го лента. Онези пред вратата не желаеха да се „изпаряват“ и продължаваха да натискат звънеца — този път още по-настоятелно.

Единият от мъжете тръгна към прозореца.

— Не смей! — изрева му Таравич.

Стаята пак се огласи от продължителния писък на звънеца. „Не си отивай, натискай го, проклетия, не спирай!“ — молеше се мислено Ребус. Не се сещаше кой би могъл да е: Рона? Пейшънс? Внезапно го заля нова вълна на ужас: а ако продължаваха да упорстват и Таравич реши да ги пусне? Рона или Пейшънс.

Минутите летяха. Звънецът най-сетне бе затихнал: изглежда, все пак се бяха „изпарили“. Таравич се отпусна и съсредоточи отново в работата в момента.

И тогава някой почука на вратата на апартамента. Настоятелният посетител бе съумял да влезе в жилищната сграда и сега се намираше на площадката пред апартамента. Ново почукване. Изтрака капакът на пощенската кутия.

— Ребус!

Мъжки глас, слава Богу! Таравич погледна хората си и кимна. Завесите бяха мълниеносно дръпнати настрани, остър нож разряза светкавично лентите и освободи Ребус от стола, някой дръпна парчето лента от устата му. Таравич бе смъкнал междувременно ръкави и обличаше сакото си. Оставиха обаче кабела върху пода.

— Пак ще поговорим — обеща той на Ребус, преди да подбере хората си към вратата. — Извинете ни.

Ребус седеше безсилно на стола: не смееше да се изправи, целият трепереше.

— Шефе, я почакай за момент! — Гласът на Абърнети. Но, изглежда, Таравич игнорира непростимо човека на Специалния отдел. — Какво става, по дяволите? — Сега собственикът на гласа се намираше във всекидневната и я оглеждаше подозрително.

— Делова среща — едва изграчи Ребус. Абърнети се приближи.

— Интересен бизнес, щом като го вършиш с отворен цип — забеляза той. Ребус погледна надолу и се залови с разтреперани пръсти да коригира нещата. — Кой беше тоя?

— Чеченец от Нюкасъл.

— Май обича да се носи напред-назад, обграден от тълпа мутри. — Абърнети се огледа отново, забеляза кабела с оголените проводници, поклати неодобрително глава и го изключи от контакта. — Странни игри — довърши наблюдението си той.

— Не се безпокой — обади се Ребус. — Всичко е под контрол.