Иън Ранкин - Врагът на моя враг

— Тук си само защото те търпя! — избухна той. — Така че я да изясним нещата още от началото. Щраквам с пръсти — и ти си извън играта, ясно?

Ребус само се втренчи в него, поразен. Струйка пот се стичаше по лявото слепоочие на Клейвърхаус. Ормистън надигна глава от бюрото си, Сайобан Кларк прекрати обясненията си пред една от картите на стената.

— Обещавам да бъда добро момче — заяви спокойно Ребус, — ако ти спреш тая развалена грамофонна плоча.

Клейвърхаус мърда безмълвно челюст няколко секунди, но накрая почти успя да се усмихне извинително.

— Хайде тогава да се залавяме на работа.

Не че имаше кой знае какво за вършене. Джак Мортън работеше двойна смяна и нямаше да застъпи преди три часа следобед. Решението бе да поставят фабриката под наблюдение от този момент: предпазна мярка, в случай че Телфорд промени плана. Това означаваше, че участниците в предстоящото шоу щяха да пропуснат големия мач между „Хибс“ и „Хартс“ в Ийстър Роуд. Ребус заложи 3 към 2 за домакина, а Ормистън изкоментира:

— Най-лесният начин да пропилееш една лира.

Ребус се настани пред един от компютрите и се залови за работа, както настояваше Клейвърхаус. Сайобан Кларк не пропусна да се завърти около него, за да проучи какво върши.

— Подготвяш материалче за някое от жълтите вестничета, а?

— Де такъв късмет…

Опита се да пише просто и ясно и когато крайният резултат го задоволи, отпечата две копия. После излезе, за да купи две хубави, ярко оцветени папки.

Изпрати една от папките, после се прибра вкъщи, прекалено неспокоен и напрегнат, за да свърши нещо полезно във Фетс. Във входа на блока му го посрещнаха трима души, а зад него се появиха още двама, блокирайки отстъплението назад. Ребус разпозна Таравич и един от трепачите му от склада за скрап. Другите бяха непознати.

— Качвай се — заповяда Таравич и Ребус се превърна в затворник с придружители. Спряха пред вратата на апартамента му. — Отключи.

— Ако знаех, че ще дойдете, щях да осигуря няколко бири — направи опит за шега Ребус, докато ровеше из джобовете си за ключовете. Питаше се кое би било по-безопасно: да ги пусне вътре, или да ги задържи вън? Таравич взе решение вместо него, подавайки сигнал на горилите наоколо. Те сграбчиха ръцете му, чужди пръсти забъркаха из джобовете на сакото и панталоните му. Не беше проблем да открият връзката с ключове. Ребус успя да превърне лицето си в безизразна маска, без да смъква поглед от Таравич.

— Голяма грешка — обяви той спокойно.

— Влизай — заповяда Таравич. Блъснаха Ребус в коридора, завлякоха го до всекидневната. — Сядай.

Блъснаха го на дивана.

— Дайте ми възможност да приготвя чай поне — не се отказваше той. Вътрешно трепереше: знаеше всичко, което не можеше да си разреши да им каже.

— Хубаво местенце — отбеляза Розовия. — Липсва му обаче женска ръчичка. — Обърна се към Ребус. — Къде е тя? — Двама от мутрите се бяха втурнали да претърсват мястото.

— Коя?

— Как коя? Не е дъщеря ти… не и сега, когато е в кома.

Ребус се вторачи в него.

— Какво знаеш за това?

Двете мутри се бяха върнали в стаята и клатеха отрицателно глави.

— Чувам разни неща — заяви неопределено Таравич, придърпа стола и седна. Двама от хората му стояха зад дивана, а други двама — отпред.

— Разположете се удобно, момчета. Къде е Кърлежа, Джейк? — Сети се, че вероятно очакват този въпрос от него.

— На юг. За какво ти е? — Ребус сви рамене. — Жалко за дъщеря ти. Ще се оправи, нали? — Ребус не отговори. Таравич се усмихна. — Националната здравна служба… Аз лично не бих й се доверил. — Замълча за миг. — Къде е тя, Ребус?

— Добре обиграните ми детективски умения ми подсказват, че става дума за Кандис. — Което означаваше, че им се е измъкнала. Добила е достатъчно увереност в себе си. Ребус се гордееше с нея.

Таравич щракна с пръсти и силни ръце сграбчиха грубо неговите отзад. Единият от двете горили отпред се приближи, удари го жестоко в челюстта с юмрук и отстъпи място на втория, който се съсредоточи в корема. Сграбчиха го за косите и обърнаха лицето му към тавана. Когато го удариха със стегната отворена длан в откритото опънато гърло, стори му се, че ще повърне ларинкса си. Пуснаха го и той падна напред с ръце на гърлото, бореше се за глътка въздух. Два от зъбите му се клатеха, бузата му се бе спукала отвътре.

— За нещастие — говореше Таравич — аз нямам чувство за хумор. Така че, надявам се, съм достатъчно ясен, когато заявявам, че ще те убия, ако потрябва.