Иън Ранкин - Врагът на моя враг

Абърнети се изсмя.

— Какво търсиш тук всъщност?

— Някой иска да се срещне с теб. — Абърнети кимна многозначително към вратата, където стоеше изискан, напълно плешив мъж в дълго черно палто от скъп плат и бял копринен шал. Бузите му бяха зачервени от студа. Току-що бе смръкнал енфие и сега изтриваше нос с кърпичката.

— Не е ли по-добре да отидем някъде? — предложи той, без да погледне към Ребус. — Бихме могли да хапнем нещо, ако сте гладен.

— Не съм — отговори Ребус.

— Да пием нещо тогава — не се предаваше плешивият.

— В кухнята има уиски. — Плешивият май не възприе идеята.

— Виж какво, човече, аз не се мърдам оттук. Или оставаш, или се разкарваш.

— Ясно — обяви плешивият, прибра кърпичката си и пристъпи напред с протегната ръка. — Казвам се Харис.

Ребус също подаде ръка, почти очаквайки от пръстите му да изскочат искри.

— Господин Харис, предлагам да седнем на маса. — Ребус се изправи внимателно. Не беше напълно стабилен, но колената му не го предадоха, докато пресичаше всекидневната. Абърнети се появи откъм кухнята с бутилката и три чаши. Пак изчезна и се върна с кана вода.

Винаги на ниво като домакин, Ребус наля уиски в трите чаши, преценявайки до каква степен съумява да контролира треперенето на ръката си. Чувстваше се дезориентиран и нищо чудно: из него се вихреха адреналин и електрически ток.

— Slainte — вдигна той наздравица, вдигайки чашата. Но ръката му замря навреме. Спомни си договора с Големия някъде из небесните селения: никакво пиене и Сами ще остане тук, в това измерение. Преглътна с мъка, но върна твърдо чашата на масата.

Харис давеше уискито с прекалено много вода и дори Абърнети следеше действията му с неодобрение.

— И така, господин Харис — откри сесията Ребус, — кой, по дяволите, сте вие?

Харис го дари с престорена усмивчица, играейки с чашата си.

— Член съм на разузнавателната общност, инспекторе. Знам какво си представяте в момента, но се страхувам, че действителността е много по-прозаична. Събирането на сведения означава точно това: много писмена работа и съхраняването й.

— Тук сте заради Джоузеф Линц, така ли?

— Тук съм, защото детектив-инспектор Абърнети ме информира, че сте решили твърдо да свържете убийството на Джоуеф Линц с различните обвинения, насочени срещу него.

— И?

— И това, разбира се, е ваше право. Но има някои неща, не напълно свързани с тази история, които биха могли да предизвикат известен… ъ-ъ-ъ… смут, ако се извадят на бял свят.

— Например, че Линц фактически е Линцстек и е докаран тук по Пътя на плъховете, вероятно с помощта на Ватикана, нали?

— Дали Линц и Линстек са едно и също лице… не мога да кажа. След войната бяха унищожени много документи.

— Но Джоузеф Линц е бил докаран тогава тук от съюзниците, така ли?

— Да.

— Защо?

— Линц беше нужен на тази страна, инспекторе.

Ребус наля уиски в изпразнената чаша на Абърнети — Харис почти не бе докоснал своята.

— Колко полезен?

— Беше учен с репутация. Като такъв беше канен да присъства на конференции и да чете лекции по целия свят. Той ни свърши много работа. Преводи, събиране на информация, вербуване.

— Вербувал е хора в чужбина, така ли? — Ребус се втренчи в Харис. — Да разбирам ли, че е бил шпионин?

— Извърши известна опасна и… и резултатна работа за тази страна.

— И получи наградата си — къщата на „Хериът Роуд“, нали?

— Изработил е всяко пени за нея в миналото.

Тонът на Харис се поизмени и Ребус наостри уши.

— Какво се случи?

— Стана… ненадежден. — Харис вдигна чашата, помириса я и я върна обратно, без да отпие.

— Пий, преди да се изпари — посъветва го Абърнети. Харис го погледна и лондончанинът веднага измърмори някакво извинение.

— Какво значи „ненадежден“ — запита Ребус, отблъсквайки настрани своята чаша.

— Започна да… фантазира.

— Решил е, че колега от университета е бил участник в Пътя на плъховете, прав ли съм?

Харис кимна.

— Пътят на плъховете се превърна във фикс-идея за него. Започна да си въобразява, че всички наоколо са свързани с него, че всички имаме вина. Параноя, инспекторе. Тя се отрази на работата му и го освободихме от задълженията му още преди години. Оттогава не е работил за нас.

— На какво тогава се дължи тоя интерес към него? Какво значение има, ако нещо от всичко това излезе наяве?

Харис въздъхна.

— Прав сте, разбира се. Проблемът не е в Пътя на плъховете или в идеята за участието на Ватикана в него или в която и да било от другите конспирации, за които се шушука.