Иън Ранкин - Врагът на моя враг

Полицейското радио на Кларк мълчеше — съобразяваха се с нареждането на Клейвърхаус: „Аз първи ще проговоря по това радио, ясно ли е? Ако някой се осмели да го използва преди мен, да се смята за обезглавен. А аз няма да произнеса и звук, докато камионът не мине през портала. Разбрано?“ — Всички закимаха прилежно. — „Може да са се включили към нашите честоти и да ни подслушват, така че това е много важно. Ще го направим както трябва.“ Отклонявайки поглед от Ребус, той добави: „Бих пожелал късмет на всички, но колкото по-малко се надяваме на късмета, толкова по-добре. Само след няколко часа ще разбием бандата на Томи Телфорд — ако се придържаме към плана. — Замълча за момент. — Не го забравяйте. Ще се превърнем в герои.“ Преглътна развълнувано, съзнавайки едва сега необозримите размери на наградата.

Ребус не се вълнуваше чак толкова. Цялото мероприятие му бе доказало за сетен път една проста истина: липсата на празно пространство. Не може да има общество без престъпници.

Наясно бе, че личните му изисквания към живота не бяха много високи: апартамента, книгите, музиката — плочи, касети и напоследък компакт-дискове — непретенциозна кола. Ограничил бе максимално живота си като признание на факта, че напълно се е провалил във важните неща: любов, отношения с близките, семеен живот. Обвиняваха го, че е в плен на кариерата си, но това беше изцяло погрешно. Вкопчил се бе в работата си, защото тя предлагаше лесен изход. Всеки Божи ден го сблъскваше с непознати, с хора, неозначаващи нищо за него в по-широк аспект. Влизаше и излизаше от живота им с еднаква лекота. Живееше живота на другите или поне на части от живота им, изживявайки нещата някак отдалечено — а това определено бе лишено от яркото предизвикателство на истинския живот.

Сами го бе накарала да се замисли за някои съществени истини: той се беше провалил не само като баща, но и като човек; полицейската работа го крепеше, даваше му сили да не се разпадне на части, но беше само заместител на живота, който би могъл да има — живота, на който всеки друг се наслаждаваше повече или по-малко. И ако всеки случай за него се превръщаше в нещо като фикс-идея, то това не означаваше, че е по-добър от ония окаяни човешки същества, колекционери на влакови номера, табакери или албуми с рок-музика. Маниите превземаха хората лесно — особено мъжете — защото те представляваха лесен начин за постигане на контрол, но контрол върху нещо, практически лишено от истинска стойност. Какво значение имаше, ако на човек му се удаваше да се отпусне за няколко блажени мига, изслушвайки всички албуми на „Стоунс“ от шейсетте години? Отговорът беше: никакво. Какво значение имаше разбиването на Томи Телфорд? Таравич ще заеме мястото му, а ако не го направи той, ще го стори Големия Гер Кафърти. А ако не е Кафърти, ще бъде някой друг. Заболяването не се поддаваше на лекуване — поне в обозримо бъдеще.

— За какво мислиш? — запита Кларк, прехвърляйки чудодейната пръчица от ръка в ръка.

— За следващата си цигара — и в ушите му звъннаха думите на Пейшънс: „най-щастлив, когато отрича.“

Чуха камиона, преди да го видят: нощната тишина бе прерязана като с нож от шумно сменяне на скорости. Свлякоха се бързо надолу, после се изправиха, когато той спря пред портала на предприятието и въздушните му спирачки изпищяха пронизително. Излезе охранител с бележник в ръка и заговори с шофьора.

— Пустия му Джак! Истински красавец в тая униформа! — подхвърли Ребус.

— Дрехите правят хората — отбеляза мъдро Кларк.

— Сигурна ли си, че шефът ти не е пропуснал нещо? — Имаше предвид плана на Клейвърхаус, според който, когато камионът премине портала, ще използват мегафон и ще покажат снайперистите на ония в кабината, като ги подканят да излязат с вдигнати ръце. Останалите ще останат заключени отзад. После ще ги накарат да изхвърлят оръжието си навън и да излязат оттам един по един.

Друг вариант предвиждаше да ги изчакат да излязат до един сами от камиона. Предимства на втория вариант: ще са наясно какво имат насреща си. Предимства на първия: по-голяма част от бандата ще останат напълно безпомощни в камиона отзад и полицаите ще се справят с тях по най-удобен начин в най-удобно за тях време.

Клейвърхаус бе наложил първия вариант.

Коли с номера и без номера следваше да се придвижат напред веднага след изключване на двигателя на камиона в двора на фабриката. Те ще блокират изхода и ще наблюдават шоуто в безопасност, докато Клейвърхаус овладее положението с мегафона си от прозореца на първия етаж, подкрепен от сплашващо присъствие на снайперистите от покрива и от прозорците на приземния етаж. Клейвърхаус наричаше тази част от плана: „Преговори с демонстрация на сила“.