Иън Ранкин - Врагът на моя враг

— Джак…

— Знам.

Пред очите му се спусна мътна пелена.

— Те се измъкват.

Клейвърхаус поклати глава.

— Пътят е блокиран. Подкрепленията са вече там.

— А Телфорд?

Клейвърхаус погледна часовника си.

— Орми го прибира в момента.

Ребус сграбчи ръката му.

— Закови го!

Приближаващ вой на сирени. Ребус закрещя на полицаите наоколо да изместят колите, за да освободят път. После изтича към портала. Сайобан Кларк бе коленичила до Джак и галеше челото му с мокро от сълзи лице. Погледна Ребус и поклати бавно глава.

— Отиде си… — прошепна тя.

— Не! — Знаеше истината, но повтаряше тая едносрична думичка отново и отново, отново и отново.

Разпределиха заловените в две полицейски управления: Фетс и Торфихен. В Сейнт Ленард отведоха само Телфорд и няколко от приближените му „лейтенанти“. В резултат се получи истински кошмар. Клейвърхаус се наливаше със силно кафе и не предприемаше нищо, за да сложи нещата в ред: искаше да ги организира както трябва, но съзнаваше личната си отговорност за клането във фабриката на Маклейн и това му връзваше ръцете. Равносметката беше наистина тъжна: двама мъртви — един полицай и един снайперист, шестима ранени полицаи (или засегнати в една или друга степен — единият от тях доста сериозно) и един ранен снайперист — според някои не много тежко.

Измъкналите се в полицейските коли бяха настигнати и арестувани след престрелка — слава Богу, без жертви. Всички арестувани мълчаха като риби.

Ребус седеше в празно помещение за разпити в Сейнт Ленард, проснал ръце върху масата и отпуснал глава върху тях. Седеше така от доста дълго време и мислеше за загубата на близък човек, мислеше за внезапните удари на съдбата. Един живот, едно приятелство — отнесено завинаги.

Завинаги.

Не бе проронил и сълза и сигурно нямаше да го стори и след отшумяването на шока, знаеше го. Но имаше усещането, че е изтръпнал от главата до петите, сякаш сърцето му бе инжектирано с новокаин. Светът около него като че ли бе забавил крачка, сякаш механизмът му се е износил и едва го притикваше. Запита се дали слънцето ще изгрее отново, дали ще събере достатъчно енергия.

„Аз го вкарах в това.“

И преди се бе валял в чувство за вина и провал, но нищо от преживяното не можеше да се сравни с ада, в който се гърчеше сега. Болката бе съкрушителна. Джак Мортън, ченге със спокоен живот във Фолкърк, убит в Единбург, защото приятел го бе помолил за услуга. Джак Мортън, върнал се към живота с волевия си отказ от цигари и алкохол, възстановил физическата си форма, хранещ се природосъобразно, полагащ сериозни грижи за себе си, без да ги превръща в самоцел. Сега лежи в моргата и телесната му температура постепенно се стопяваше — завинаги.

„Аз го поставих там.“

Ребус скочи внезапно, запрати необуздано стола в стената. В стаята влезе Джил Темплър.

— Как си, Джон?

Ребус избърса уста с гърба на ръката си.

— Отлично.

— Ако ти се иска да отдъхнеш, офисът ми е свободен.

— Не, ще се оправя. Само… — Огледа се безпомощно. — Имате ли нужда от тая стая?

Тя кимна.

— Хубаво. — Той вдигна стола. — Кого?

— Брайън Симърс. Хубавеца.

Ребус се изправи.

— Мога да го принудя да отвори уста. — Темплър го изгледа скептично. — Повярвай ми, Джил. — Ръцете му трепереха. — Той няма представа какво съм насъбрал срещу него.

Тя скръсти ръце на гърди.

— И какво е то?

— Трябва ми само… — Погледна часовника си — около един час, най-много два. Трябва да намеря Боби Хоган. Искам да присъства и Колхун — докарайте го веднага.

— Кой е пък тоя?

Ребус намери визитката му и й я подаде.

— Веднага — повтори той. Оправяше вратовръзката си с непослушни пръсти, придаваше си приличен външен вид. Мълчаливо приглади назад и косата си.

— Джон, не смятам, че си в състояние да…

Той залюля показалец срещу нея.

— Не си играй с предположения, Джил. Не говоря празни приказки, ще го пречупя.

— Досега нито един не си е отворил устата.

— Симърс ще пропее. — Втренчи се в нея. — Повярвай ми. Погледите им се преплетоха за миг и тя му повярва.

— Ще задържа нещата до появата на Хоган тук.

— Благодаря ти, Джил.

— И Джон…

— Да?

— Много съжалявам за Джак Мортън. Не го познавах лично, но чувам какво говорят за него. — Ребус кимна. — Твърдят, че той никога не би те обвинил.

Ребус се усмихна.

— Така смята и последният на опашката.

— На опашката има само един човек и той е Джон Ребус.