Иън Ранкин - Врагът на моя враг

— Тогава какъв е… — започна Ребус, но в този миг осъзна истината. — Проблемът е в хората — обяви той. — Другите, довлечени тук по Пътя на плъховете. — Кимна на себе си. — За кого говорим? Кой би могъл да бъде изобличен, ако колелото се завърти?

— Важни фигури — призна Харис, престана да се занимава с чашата си и постави длани върху масата. Не го каза, но красноречиво излъчи съобщението: „Това е сериозно, много сериозно“.

— За миналото ли говорим, или за настоящето?

— За миналото… и за хора, чиито деца са във властта.

— Членове на парламента? Министри? Съдии?

Харис клатеше глава.

— Не мога да отговоря на този въпрос, инспекторе: никой не ми е доверил подобна информация.

— Но знаете достатъчно, за да предположите вярно.

— Не се занимавам с предположения. — Втренчи се студено в него. — Занимавам се с известните факти. Добра максима — съветвам ви да я опитате.

— Но Линц е убит заради миналото си.

— Сигурен ли сте?

— Ако не е така, къде е смисълът?

— Детектив-инспектор Абърнети ме информира, че вероятно убийството е свързано с някои криминални елементи в Единбург, може би е въпрос на проституция. Всичко това е достатъчно гнусно, за да звучи достоверно.

— И щом като звучи достоверно, е достатъчно добро за вас, така ли?

Харис се изправи.

— Благодаря, че ме изслушахте. — Изсекна се, погледна Абърнети. — Трябва да тръгваме. Детектив-инспектор Хоган ни чака.

— Харис — обади се Ребус, — сам каза, че Линц е превъртял, превърнал се е в спънка. Кой ще докаже, че ти точно не си наредил да го очистят?

Харис сви рамене.

— Ако бяхме ние, краят му нямаше да е толкова очеваден.

— Автомобилна катастрофа, самоубийство, падане от прозорец.

— Сбогом, инспекторе.

Докато Харис крачеше към вратата, Абърнети се изправи, втренчил красноречив поглед в Ребус. Не промълви нито дума, но мълчаливото предупреждение беше повече от ясно:

„Нагазили сме в дълбоки води, а никой от нас не иска да е в тях. Направи си добро, плувай към брега.“

Ребус кимна и му подаде ръка.

Два часът след полунощ.

Скреж покриваше стъклата на колата. Нямаше как да ги почистят — не трябваше да се отличават от другите коли, паркирани на улицата. Подкреплението се състоеше от още четири коли, намиращи се в двора на открит склад за строителни материали зад ъгъла. Уличните лампи бяха с отвити крушки и всичко тънеше в почти непрогледна тъмнина, на фона на която фабриката за наркотици изглеждаше като коледно дърво: охранителни светлини обливаха двора и сградата в ярка светлина, всички прозорци светеха — точно както през всяка друга нощ.

Никакво отопление в колите без номера: топлината ще стопи скрежа, а отработените газове от ауспуха ще ги издадат веднага.

— Това ми изглежда много познато — обади се Сайобан Кларк. За Ребус наблюдението на „Флинт Стрийт“ изглеждаше отдалечено с век. Кларк беше зад волана, а Ребус се свиваше зад нея: така имаха възможност да се наведат бързо, ако някой реши да огледа колите отблизо. Не го очакваха — нападението бе подготвено доста небрежно, — но следваха изпитани рутинни правила. Телфорд беше притиснат до стената и ангажиран с други неща. Сакиджи Шода все още беше в града — дискретен разговор с управителя на хотела ги бе осведомил, че се предвижда да напусне в понеделник сутринта. Ребус се обзалагаше, че Таравич и хората му вече са напуснали Единбург.

— Това яке сигурно доста топли — подхвърли Ребус. Кларк измъкна ръка от дебело подплатеното спортно яке и разтвори длан пред него. На нея лежеше нещо, наподобяващо малка запалка. Ребус я взе и веднага по дланта му се разля приятна топлинка.

— Какво е това?

Кларк се усмихна.

— Попаднах на него в един от ония каталози, които циркулират наоколо. Приспособление за затопляне на ръце.

— Как работи?

— Отоплителни пръчки. Всяка с трайност до дванайсет часа.

— И сега си с една топла и една студена ръка, така ли?

Тя измъкна от джоба и другата си ръка. На дланта й лежеше същата пръчица.

— Купих две — поясни тя.

— Трябваше да кажеш по-рано. — Ребус обгърна с пръсти топлата пръчица и напъха ръка в джоба си.

— Не е честно.

— Наречи го „Възползване от привилегията, осигурявана от по-високия ранг“.

— Светлини — предупреди тя рязко. Двамата се свиха моментално надолу и се появиха обратно, когато колата ги отмина: фалшива тревога.

Ребус погледна часовника си. Осведомили бяха Джак Мортън да очаква камиона някъде между един и половина и два и петнайсет след полунощ. Ребус и Кларк бяха заседнали в тази кола тук малко след полунощ. Снайперисти на покрива — нещастните копелета бяха заели позиция от един часа; Ребус се надяваше, че разполагат с добър запас джаджи за затопляне на ръцете. Той все още не се бе съвзел напълно от следобедните преживявания. Не му харесваше, че дължи на Абърнети такава огромна услуга — може би му дължеше живота си. Знаеше, че може да се разплати, като се съгласи — заедно с Хоган — да замаже разследването по смъртта на Линц. Идеята го отблъскваше, но в края на краищата… денят му бе поднесъл и нещо хубаво — Кандис бе намерила сили да скъса с Таравич.