Иън Ранкин - Врагът на моя враг

Ребус разтресе глава, прогони от нея всички тайни, цялата власт, която имаше над Таравич, повтаряйки: „Ти не знаеш нищо — нищичко!“

А на себе си заяви строго: „Ти няма — няма! — да умреш!“

— Дори… и да знаех наистина — опитваше се с мъка да урегулира дишането си, — нямаше да ти кажа нищо. Дори и двамата да се намирахме сред минно поле, пак нямаше да научиш нищо от мен. Искаш ли… да ти обясня защо?

— Дрънкаш глупости, Ребус.

— Няма значение кой си ти или какво си. Но ти търгуваш с човешки същества. — Ребус докосна с разтреперани пръсти разбитите си устни. — Не си по-добър от нацистите.

Таравич постави драматично ръка на гърдите си.

— Трогнат съм до сълзи.

Ребус се изкашля с мъка.

— Защо я искаш обратно? — Знаеше отговора: защото Таравич се канеше да се връща на юг, зарязвайки Телфорд зад гърба си, затънал до шия в лайна. Защото да се върне в Нюкасъл без нея, представляваше дребно, но болезнено поражение. Таравич беше максималист: искаше всичко без остатък. Искаше и най-малката троха в чинията си!

— Това не е твоя работа — отвърна той и пак даде знак. Отново го сграбчиха грубо, но този път Ребус направи опит за съпротива. Покриха устата му с опаковъчна лента.

— Всички ми повтарят колко изтънчен и аристократичен бил Единбург — обясняваше Таравич. — Няма да допусна да обезпокоя съседите с писъци. Поставете го на стол.

Ребус се съпротивляваше, но удар в бъбреците му го принуди да сгъне колене. Натиснаха го на стола и Таравич хвърли сакото си и се залови да откопчава златните копчета за ръкавели, за да може да навие ръкавите на скъпата риза на розови и сини райета. Ръцете му бяха мускулести, без косми, с кожа на петна като тази на лицето му.

— Кожно заболяване — поясни той, смъквайки очилата със синкави стъкла. — Някакъв далечен братовчед бил болен от проказа, така твърдят. — Разкопча горното копче на ризата си. — Не съм хубавец като Томи Телфорд, но се басирам, че ще ме определиш като майстор във всяко друго отношение. — Усмивчица към поддържащата армия, от Ребус явно не се очакваше да я разбере. — Можем да започнем, откъдето ти пожелаеш, Ребус. И ти, само ти ще решиш кога да спрем. Само кимваш, казваш ми къде е тя и аз напускам живота ти завинаги.

Приближи се до Ребус, лице, лъснато от пот, бледосини очи с малки черни зеници: консуматор и садист. Таравич почака няколко секунди, но Ребус не кимна и той се отдръпна. Намери настолна лампа до стола на жертвата си, настъпи с крак основата й и изтръгна кабела.

— Дайте го насам — заповяда той. Две мутри изтеглиха към него стола заедно с Ребус. Таравич проверяваше дали кабелът е включен към контакта и дали последният работи. Друг войник от малката му армия дръпна завесите и лиши децата отсреща от безплатно представление. Таравич люлееше демонстративно кабела в ръка, давайки възможност на Ребус да огледа добре оголените проводници — проводници, по които течеше ток. Двеста и четиридесет волта копнееха да се запознаят с него.

— Повярвай ми — не спираше Таравич, — това е едно голямо нищо. В Босна превърнаха мъчението във фино изкуство. В по-голяма част от случаите дори не търсеха признание. Помагал съм на няколко от по-интелигентните, на ония от тях, които знаеха кога точно да си плюят на петите. В началото се правеха доста пари, трябваше само да си достатъчно силен, за да ги вземеш. Сега се намесват политиците, влачат съдии със себе си. — Погледна Ребус.

— Ония, интелигентните, винаги знаеха кога да се оттеглят. Давам ти последен шанс, Ребус. Помни, само едно кимване. — Проводниците бяха само на някакви нищожни сантиметра от бузата му. Но Таравич размисли, насочи ги първо към ноздрите, а после към очите му. — Едно кимване само.

Ребус се гърчеше, но услужливи ръце на лакеи го натискаха на стола, сграбчили краката, ръцете, раменете, главата — дори бяха обхванали гръдния му кош. Стой, почакай! Шокът ще премине и през тях! Таравич блъфираше! Погледите им се срещнаха и Таравич се оттегли.

— Вържете го здраво за стола. — Лента с ширина пет сантиметра го прикова неподвижно към стола. — Сега вече няма шега, Ребус — обяви Таравич, после се обърна към хората си: — Държите го, докато се приближа, дам ли знак — отскачате встрани.

„Ще разполагам с частица от секундата, когато ме пуснат.“ — мислеше трескаво Ребус. Миг, в който да се освободи. Лентата не беше много здрава, но бе на няколко ката. Може би нямаше да се справи. Напрегна мускулите на гръдния си кош, но не усети и следа от поддаване.