Иън Ранкин - Врагът на моя враг

На пода до стола на Гроул имаше отворено куфарче за документи. Върху масата пред него грижливо бяха подредени листи стандартен размер, а до тях се надуваше дебела черна писалка „Монблан“.

Адвокат и клиент пръскаха щедро вонята на мръсни пари: лесно печелени и лесно харчени. Хубавецът ги бе използвал за купуване на лустро, но Ребус знаеше произхода му: работническа класа в Пейсли, сурово въведение в живота.

Хоган обяви на присъстващите целите на записа, после хвърли поглед на бележките си.

— Господин Симърс. — Истинското име на Хубавеца: Брайън Симърс. — Знаете ли защо сте тук?

Лъснатите устни на Хубавеца се закръглиха в безмълвно „О“ и той демонстративно се вторачи в тавана.

— Господин Симърс — заблея Чарлс Гроул — ме информира, че ще ви помогне, но би желал да знае какви са обвиненията срещу него и валидността им.

Хоган се втренчи в него, без да мига.

— Кой е казал нещо за обвинения?

— Инспекторе, господин Симърс работи за Томас Телфорд, а преследването на този господин от полицията е всеизвестно.

— В този момент това няма нищо общо с мен. — Хоган замълча за миг и повтори: — Нищо общо със сегашните ми разследвания.

Гроул замига бързо, изпаднал за момент в безтегловност. Обърна се към Хубавеца, но той изучаваше острите върхове на обувките си.

— Искаш да кажа нещо? — запита го Хубавеца след малка пауза.

— Просто… не съм сигурен дали…

Хубавецът му махна с ръка да замълчи и погледна Хоган.

— Давай.

Хоган пак се задълбочи демонстративно в бележките си.

— Знаете ли защо сте тук, господин Симърс?

— Общо оклеветяване на работодателя ми като част от вашата гонитба на вещици. — Той се усмихна на тримата полицаи отсреща. — Обзалагам се, че ви смаях с думата „оклеветяване“. Мислехте, че не я знам, нали? — Вгледа се за миг в Ребус и се обърна към Гроул. — Детектив-инспектор Ребус не е от това полицейско управление.

Гроул веднага включи и заработи на пълни обороти:

— Това е истина, инспекторе. Може ли да запитам на базата на какво присъствате на този разпит?

— Ще ви стане ясно — намеси се Хоган, — ако ни дадете възможност да започнем.

Гроул се изкашля ненужно, но замълча. Хоган изчака преднамерено няколко секунди, преди да започне.

— Господин Симърс, познавате ли човек на име Джоузеф Линц?

— Не.

Последва дълга пауза. Симърс протегна нозе. Погледна Хоган, мигна и мигването неволно премина в моментно потрепване на едното око. Той подсмъркна, потърка ненужно нос: опитваше се да създаде впечатление, че издайническото потрепване не означава нищо.

— Никога ли не сте се срещали?

— Никога.

— Името му не означава нищо за вас, така ли?

— И преди сте ме питали за него. Ще ви отговоря по същия начин: никога не съм познавал този плъх. — Симърс изправи гръбнак и го погледна предизвикателно.

— И никога не сте говорил с него дори по телефона, така ли?

Симърс погледна Гроул.

— Клиентът ми не беше ли достатъчно ясен, инспекторе?

— Бих желал да получа отговор.

— Не го познавам — заяви Симърс и се насили да се отпусне.

— Никога не съм говорил с него. — Пак се вторачи в Хоган и този път издържа без мигване и трепване. Иззад очите му надничаше само чист егоизъм и нищо друго. Ребус се запита как е възможно да го смятат за красавец, когато цялостният му поглед върху живота бе по принцип толкова грозен.

— Той не ви ли е телефонирал в… в офиса?

— Нямам офис.

— Говоря за офиса, който делите с вашия работодател.

Хубавецът се усмихна. Харесваха му купешките думи: „офис“, „вашият работодател“. Всички присъстващи знаеха истината, но продължаваха да играят тази игричка, а той харесваше игрите.

— Вече казах: никога не съм говорил с него.

— Странно, телефонната компания твърди обратното.

— Сигурно са сбъркали.

— Съмнявам се, господин Симърс.

— Слушайте какво, това вече сме го правили и преди. — Симърс се наведе напред. — Може да е навъртял погрешен номер и да е говорил с някой от хората ми и те да са му казали, че е сгрешил.

— Той разтвори ръце. — Така няма да се стигне доникъде.

— Съгласен съм с клиента си, инспекторе — намеси се Чарлс Гроул, записвайки набързо нещо със скъпата си писалка. — Това ще ни отведе ли донякъде?

— Това ще ни отведе, господин Гроул, до разпознаване на господин Симърс.

— Къде и от кого?

— В ресторант с господин Линц. Същият господин Линц, когото той не познавал и с когото никога не бил говорил, както твърди тук.