Иън Ранкин - Врагът на моя враг

— Бял фургон на бояджия?

— Много лоша идея.

— Искаш ли да знаеш до какво се добрах?

— Заинтригувай ме.

— Всичко си ляга на мястото.

Клейвърхаус чакаше повече, но Ребус не подаде. Паузата бе последвана от театрална въздишка: Клейвърхаус преживяваше тежки времена.

— След половин час съм при теб — обяви Ребус, постави слушалката на място и огледа офиса. — Някой тук да има работен комбинезон?

— М-м-м, хубава маскировка — одобри усилията му Клейвърхаус, когато Ребус се настани с мъка на предната седалка.

Зад волана седеше Ормистън, а пред него зееше гостоприемно пластмасова кутия. От отворения термос с горещ чай, поставен пред волана, се кълбеше пара и покриваше предното стъкло с тънка мрежа миниатюрни водни капчици. Отзад бяха нахвърлени кутии боя, четки и други бояджийски пособия. Към покрива бе закрепена стълба, друга бе опряна на стената, до която бяха паркирали фургона. Клейвърхаус и Ормистън бяха в бели работни комбинезони със стари цветни петна от боя. Ребус едва бе успял да намери син работен комбинезон, тесен в кръста и на гърдите: той веднага разкопча първите няколко копчета, докато се наместваше на седалката.

— Нещо ново?

— Тая сутрин Джак влезе два пъти в магазина — осведоми го Клейвърхаус. — Първия път за цигари и хартия, а после за кутия сок и кифла с пълнеж.

— Той не пуши.

— Прави го заради операцията: чудесно извинение да прескача до магазина от време на време.

— Не е ли подал някакъв сигнал?

— Ти чуваш ли се? Да не би да очакваш от него да развява знамена? — Дъхът на Ормистън вонеше на пастет от риба.

— Не се връзвай, просто попитах. — Ребус хвърли поглед на часовника си. — Някой от вас не иска ли почивка?

— Добре сме и така — парира предложението Клейвърхаус.

— Какво прави Сайобан?

— Пише доклади — захили се Ормистън. — Къде си виждал бояджийка?

— А ти колко къщи си боядисал, Орми?

Клейвърхаус се засмя.

— Е, Джон — намеси се той, — какво имаш за нас?

Ребус им разказа набързо изводите, до които бе стигнал, отбелязвайки нарастващия интерес на Клейвърхаус.

— Смяташ, че Таравич е скроил шапка на Телфорд, така ли? — сумира нещата накрая Ормистън.

Ребус сви рамене.

— Само лично предположение.

— Защо тогава висим тук като паяци? Да ги оставим да се избият един друг.

— Но така няма да стигнем до Таравич — забеляза Клейвърхаус. — Ако е поставил клопка на Телфорд, той лично остава на сухо и в пълна безопасност. Прибираме Телфорд на топло, но всъщност само заменяме един негодяй с друг.

— При това от много по-гаден тип — подаде Ребус.

— Какво?! Да не би Телфорд да е Робин Худ?

— Не, но поне знаем с какво и с кого имаме работа.

— Старците от апартаментите му са направо влюбени в него.

Ребус си спомни за срещата си с госпожа Хедърингтън точно когато тя се подготвяше за Холандия и се оплакваше, че се налага да минава през Инвърнес. На път за Единбург Шода се беше отбил в Инвърнес.

Ребус внезапно избухна в смях.

— Къде е смешното?

Той поклати глава и продължи да се смее, избърсвайки насълзени очи. Всъщност не беше чак толкова смешно, съвсем не.

— Бихме могли да пуснем мухата на Телфорд — защо да не му кажем до какво сме се добрали? — подхвърли Клейвърхаус, вгледан въпросително в Ребус. — Ще го насъскаме срещу Таравич и ще ги оставим да се изядат живи.

Ребус кимна, после пое дълбоко дъх.

— Да, една от възможностите.

— Дай ми друга.

— По-късно — отговори Ребус и отвори вратата.

— Накъде се понесе? — запита Клейвърхаус.

— Налага ми се да летя.

Но не летя, а шофира — дълго и уморително — на север през Пърт и оттам по път, затварян при тежка зима. Не беше лош, но претоварен: надминаваш някой тежък камион, за да те блокира друг. Даваше си сметка, че трябва да бъде благодарен и на малкото — през лятото караваните тук образуваха безкрайна верига.

И сега надмина две холандски каравани извън Питлохри. Госпожа Хедърингтън беше подхвърлила, че сезонът за пътуване отдавна е отминал: по-голяма част от хората на нейната възраст посещаваха Холандия през пролетта, за да се възхитят на многоцветната феерия на полетата с цъфнали лалета. Но не и госпожа Хедърингтън, която трябваше да гледа Телфорд в очите и да изпълнява: „Ще отидеш, когато аз наредя.“ Той вероятно им осигуряваше и джобни пари. Сигурно й е подхвърлял да не се ограничава, да си угажда и наслаждава на престоя си там.

Близо до Инвърнес Ребус отново се вля в магистрала с две платна. Пътуваше повече от два часа. Сами може би пак ще дойде на себе си: Рона знаеше номера на мобифона му, ще се обади. Знак за отклонение към летището. Ребус паркира, излезе и се протегна с наслада. После влезе в сградата, запита за охраната и бе въведен при дребен оплешивяващ човек с проблем в единия крак. Представи му се и човекът любезно му предложи кафе, но Ребус отклони поканата: дългото пътуване вече го бе напрегнало предостатъчно. Имаше по-голяма нужда от храна: не беше обядвал и бе гладен като вълк. Обясни проблема и след известни усилия двамата успяха да намерят представител на митницата. По време на обиколката им Ребус бе впечатлен от необичайното за едно летище спокойствие. Представителят на Кралските митници беше симпатична жена с розови бузи и черна къдрава коса на около трийсетина години или малко повече. В средата на челото й имаше пурпурен белег по рождение, който изглеждаше като материализирало се трето око.