Иън Ранкин - Врагът на моя враг

— А ако те съблекат?

— Клейвърхаус имал достъп до последната дума на техниката в тази област — почти невидими предаватели: на вид копчета за ръкавели или нещо подобно.

— А новият ти имидж изисква носене на такива копчета, няма що.

— Вярно. Ще измислим нещо друго — може да набута предавател в чертожен молив или нещо от сорта.

— Страхотни мисли те спохождат.

— Ако не мисля днес, утре няма да ме има.

— Шегувам се. Какво беше настроението?

— Осезаема загриженост и напрежение.

— Някаква следа от Таравич или Шода?

— Никаква. Само Хубавеца и Двамата боклуци.

— Клейвърхаус ги нарича „Туидълдум и Туидълди“.

— Е, той очевидно е на „ти“ с класиците за разлика от мен. — Мортън замълча. — Ти си говорил с него, така ли?

— След като не се обади цял час.

— Трогнат съм. Смяташ ли, че ще се справи?

Ребус се замисли.

— Ще се чувствам по-спокоен, ако аз бях на неговото място. Но това вероятно ме поставя в групата на малцинството.

— Не съм казал нищо.

— Ти си приятел, Джак. От истинските.

— В момента ме проверяват. Смятам, че всичко е на място. Ако съм късметлия, ще премина изпита с развети знамена.

— Как изкоментираха внезапната ти поява при „Маклейн“?

— Прехвърлен съм от друг завод. Ако преровят персоналните досиета, ще ме открият там. — Мортън пак замълча за миг. — Искам да знам едно нещо. Хубавецът ми даде сто лири кеш — какво да ги правя?

— Каквото ти решиш. До скоро виждане.

— Лека нощ, Джон.

За пръв път от много време Ребус успя да се стегне достатъчно, за да стигне до леглото си. Спа дълбоко и без сънища.

Когато пристигна в болницата сутринта, завари екип от лекари в бяло облекло да се въртят около Сами: едни мереха пулса й, други се вглеждаха в зениците й. Пак монтираха скенер, медицинска сестра се опитваше да постави в ред различно оцветените проводници. Рона изглеждаше бледосива от прекараната безсънна нощ. Щом го зърна, скочи веднага и се впусна към него.

— Сами дойде в съзнание!

Трябваше му цяла секунда да схване думите й. Рона стискаше ръцете му, тресеше ги нетърпеливо.

— Джон, тя отвори очи!

Ребус си проби път до леглото.

— Кога?

— Нощес.

— Защо не се обади?

— Опитвах три-четири пъти — линията ти беше заета. Пробвах телефона и на Пейшънс, но там нямаше никой.

— Какво стана? — Сами му изглеждаше непроменена.

— Просто отвори очи… Не, първо като че ли движеше зеници под затворени клепачи. А после отвори очи!

Ребус усещаше, че пречи на медицинския персонал да си гледа работата. Част от него искаше да изреве: „Ние сме родителите й, дявол да ви вземе!“ Друга част искаше от тях да сторят всичко възможно да я върнат в този свят. Сграбчи Рона за рамото и я отведе в коридора.

— Погледна ли те? Каза ли нещо?

— Само се вторачи в осветлението на тавана. Стори ми се, че ще мигне, но тя само затвори очи и така остана. — Рона се разплака. — Беше като… като че ли я изгубих отново.

Двамата се вкопчиха в отчаяна прегръдка.

— Направила го е вече веднъж — прошепна Ребус в ухото й, — ще го направи пак.

— Така каза и един от лекарите: „Изпълнени сме с надежда“ — така рече. О, Джон, много исках да споделя радостта си с тебе! Исках да го разкажа на всички — на всички!

В същото това време бе потънал до уши в работа: Клейвърхаус, Джак Мортън. А той бе първопричината за състоянието на Сами! Сами и Кандис — две камъчета, пуснати в басейн. А сега вълните се бяха отдалечили толкова от началната точка, че той я бе забравил. Както се случи и след женитбата му: работата го бе погълнала, беше се превърнала в самоцел. В главата му заечаха горчивите думи на Рона: „Ти експлоатираш всяка връзка, до която се добереш!“

„Да се родиш отново.“

— Извинявай, Рона — въздъхна той.

— Ще кажеш ли на Нед? — Тя пак се разплака.

— Хайде да закусим някъде — предложи той. — Цяла нощ ли беше тук?

— Нима бих могла да я оставя?

— Разбирам. — Целуна я по бузата.

— Оня от колата…

— Какво?

Тя го погледна.

— Не ме е грижа за него повече. Не ме интересува кои са били, дали ще ги хванете. Искам само едно: Сами да се върне при нас!

Ребус кимна, отговори, че я разбира. Предложи да плати закуската й. Разговаряше с нея, но в главата му непрекъснато шепнеха, звънтяха, танцуваха неспирен танц думите й: „Не ме интересува кои са били, дали ще ги хванете.“

Както и да ги повтаря, където и да мести логическото ударение, те пак не звучаха като отстъпление.