Сидни Шелдън: Отвъд полунощ

Директорът го изведе в коридора и бавната процесия се отправи към охраняваната врата в дъното. Щом стигнаха до нея, надзирателят отвори и те излязоха в ограден със стени двор. Утринният въздух беше хладен и Лари потръпна. На небето имаше пълна луна и ярки звезди. Това му напомняше утрините на тихоокеанските острови, когато летците напускаха топлите си легла и се събираха под хладните звезди за последни инструкции преди полета. Чуваше морето в далечината и се опита да си спомни на кой остров се намира и каква е задачата му. Някакви мъже го отведоха до един стълб пред стената и вързаха ръцете му на гърба.

У него вече нямаше гняв, само сънливо учудване от начина, по който се провеждаше инструктажът. Бе обзет от дълбока умора, но разбираше, че не бива да заспива, защото трябва да ръководи мисията. Вдигна глава и видя строени униформени мъже. Прицелваха се в него. Започна да се пробужда старият му забравен инстинкт. Щяха да нападнат от различни посоки и да се опитат да го отделят от ескадрилата, защото се страхуваха от него. Забеляза движението долу вдясно и разбра, че го атакуват. Очакваха да направи вираж, за да излезе от обсега им, но той избута лоста до край и направи лупинг, който едва не откъсна крилата на самолета. Изтегли напред след пикирането и рязко направи двойно преобръщане през крило вляво. Нямаше и следа от тях. Беше ги надхитрил. Започна да се издига, но под себе си забеляза японски изтребител. Засмя се и зави надясно, така че изтребителят дойде в центъра на мерника му. После пикира като ангел отмъстител, скъсявайки разстоянието с главоломна скорост. Пръстът му тъкмо щеше да натисне спусъка, когато внезапна остра болка прониза тялото му. После отново. И отново. Почувства, че плътта му се разкъсва, вътрешностите му се изсипват, и помисли: „О, Боже, откъде се появи този?… Значи има по-добър пилот от мен… Кой ли е той?…“

После рязко се завъртя в пространството и всичко потъна в мрак и тишина.

Правеха прическата на Ноел в килията й, когато отвън долетя гръм.

— Ще вали ли? — попита тя.

Фризьорката я изгледа странно, но видя, че тя наистина не знае какъв е този гръм.

— Не — тихо отвърна жената. — Денят ще бъде хубав.

Тогава Ноел разбра.

Беше следващата.

В пет и половина — тридесет минути преди определения за екзекуцията час — чу, че към килията се приближават стъпки. Сърцето й се сви. Беше сигурна, че Константин Демирис е поискал да я види. Знаеше, че никога не е изглеждала по-красива, и може би когато той я види… може би… Влезе директорът на затвора, придружен от медицинска сестра с чанта. Ноел потърси Демирис зад тях. Коридорът беше пуст. Надзирателят отвори вратата на килията, директорът и медицинската сестра влязоха. Ноел почувства, че сърцето й бие силно, вълните на страха отново я заливаха, удавяйки пробудилата се слаба надежда.

— Нима вече е време? — попита тя.

Директорът на затвора изглеждаше смутен.

— Не, мис Паж. Сестрата ще ви направи клизма.

Ноел го погледна неразбиращо.

— Не искам клизма.

Той се смути още повече.

— Това ще ви спести… неудобството.

Тогава тя разбра. Страхът й се превърна в страшна агония, разкъсваща стомаха й. Ноел кимна, директорът се обърна и излезе от килията. Пазачът заключи вратата и тактично се отдалечи към дъното на коридора.

— Не искаме да повредим тази хубава рокля — гукаше сестрата. — Защо не я свалите и не легнете тук? Ще ни отнеме само минутка.

Сестрата започна да се занимава с нея, но Ноел не чувстваше нищо.

Беше с баща си, който казваше: „Погледнете я, всеки ще ви каже, че има царска кръв“, а хората се боричкаха да я вземат в ръцете си и да я подържат. В стаята имаше свещеник, който я попита:

— Искате ли да се изповядате пред Бога, дете мое?

Ала Ноел нетърпеливо поклати глава, защото баща й казваше нещо и тя искаше да чуе думите му. „Ти си родена принцеса и това е твоето царство. Щом пораснеш, ще се омъжиш за красив принц и ще живееш в разкошен дворец.“

Вървеше по дълъг коридор с някакви мъже, някой отвори една врата и тя се намери навън в студен двор. Баща й я вдигна към прозореца и Ноел видя високите мачти на корабите, поклащащи се на водата.

Мъжете я отведоха до един стълб пред стената, завързаха ръцете на гърба й, привързаха я през кръста към стълба, а баща й рече: „Виждаш ли тези кораби, принцесо? Това е твоята флотилия. Един ден те ще те отведат до всички прекрасни места по света.“ Притискаше я към себе си и тя се чувстваше в безопасност. Не можеше да си спомни защо й се е ядосал, но сега всичко беше наред, той отново я обичаше. Ноел се обърна към него, ала лицето му не се виждаше добре, а тя не можеше да си спомни как изглежда. Не можеше да си спомни лицето на баща си.