Сидни Шелдън - Отвъд полунощ

За миг Ставрос си представи как скача на крака, изправя се срещу лекаря и блестящо опровергава свидетелските му показания. Клиентът му бива оправдан, а той — Ставрос — става герой. Знаеше, че това му е шансът. От изхода на делото зависеше дали ще се покрие със слава, или ще потъне в забвение. Ставрос усети как мускулите на бедрата му се напрягат, подканят го да се изправи. Но той не можеше да помръдне. Седеше, скован от непреодолимия призрак на поражението. Обърна се да погледне Котас. Дълбоките му тъжни очи изучаваха лекаря — той явно търсеше някакво решение.

Наполеон Котас бавно се изправи. Но се насочи не към свидетеля, а към съдиите и тихо проговори:

— Господин председател, уважаеми господа заседатели, не желая да разпитвам този свидетел. Ако съдът ми позволи, бих помолил за почивка, за да се посъветваме извън съдебното заседание със съда и обвинението.

Председателят на съда се обърна към прокурора.

— Господин Демонидес?

— Нямам възражения — предпазливо отвърна Демонидес.

Съдът прекъсна заседанието. Никой не помръдна от мястото си.

След тридесет минути Наполеон Котас се върна сам в съдебната зала. В мига, в който прекрачи прага, всички в залата усетиха, че е станало нещо важно. Лицето на адвоката изразяваше скрито задоволство, походката му беше по-бърза и по-пъргава, сякаш някаква шарада беше приключила и вече не беше нужно да играе. Приближи се към скамейката на подсъдимите и загледа втренчено Ноел. Тя вдигна поглед към него. Виолетовите й очи бяха питащи и нетърпеливи. Изведнъж по устните на адвоката трепна усмивка и от светлината в погледа му Ноел разбра, че по някакъв начин е успял, направил е чудото въпреки неблагоприятните изгледи. Справедливостта бе победила, но справедливостта на Константин Демирис. Обзет от страх и надежда, Лари Дъглас също се беше втренчил в Котас. Каквото и да е направил, направил го е за Ноел. А какво щеше да стане с него?

Стараейки се гласът му да звучи безразлично, Котас се обърна към Ноел.

— Председателят на съда ми разреши да поговоря с вас в неговия кабинет. — Той се обърна към Фредерик Ставрос, който се измъчваше от неизвестността. — Вие и вашият клиент също имате разрешение да се присъедините към нас, ако желаете.

Ставрос кимна.

— Разбира се.

Той скочи на крака, едва не събори стола от нетърпение. Двама съдебни пристави ги отведоха до кабинета на председателя. Когато останаха сами, Котас се обърна към Фредерик Ставрос.

— Това, което ще кажа — тихо промълви той, — е за доброто на моята клиентка. Но тъй като двамата са подсъдими в едно дело, успях да уредя същите привилегии и за вашия клиент.

— Говорете! — настоя Ноел.

Котас се обърна към нея. Говореше бавно, много внимателно подбираше думите си.

— Току-що говорих със съдиите. Обвинението срещу вас им е направило много силно впечатление. Обаче — деликатно замълча — успях да ги убедя, че няма да е законно да ви осъждат.

— Какво ще стане? — запита Ставрос с трескаво нетърпение.

С дълбоко задоволство Котас продължи:

— Ако подсъдимите се признаят за виновни, съдиите се съгласиха да им дадат по пет години. — Той се усмихна и прибави: — От които четири условно. В действителност ще трябва да излежите най-много половин година. — Адвокатът се обърна към Лари. — Тъй като вие сте американец, мистър Дъглас, ще бъдете депортиран. Никога няма да ви бъде разрешено да се върнете в Гърция.

Лари кимна, обзет от облекчение. Котас се обърна отново към Ноел.

— Не беше лесно. Трябва да ви призная честно, че съдът прояви снизходителност главно поради интереса, проявен от вашия… покровител. Смятат, че прекалено много е пострадал от цялата тази шумотевица, и желаят да се сложи край на всичко.

— Разбирам — каза Ноел.

Наполеон Котас смутен се поколеба.

— Има още едно условие.

— Да? — погледна го тя.

— Ще ви бъде отнет паспортът. Няма да ви се разрешава да напускате Гърция. Ще останете тук под закрилата на вашия приятел.

И така приключи всичко.

Константин Демирис беше устоял на думата си. Нито за миг Ноел не повярва, че съдиите са толкова снизходителни само защото са загрижени, че около Демирис се шуми прекалено много. Не, той е трябвало да заплати за свободата й и Ноел разбираше, че цената е била висока. Но срещу това Демирис получаваше нея и го беше уредил така, че тя никога да не може да го напусне. Нито пък да види Лари. Обърна се към Лари и съзря облекчението, изписано по лицето му. Щеше да бъде свободен и за него само това имаше значение. Не съжаляваше, че я губи, нито че се е разиграло всичко това. Ала Ноел го разбираше, той беше второто й аз, нейният двойник — двамата изпитваха еднаква ненаситна жажда за живот, имаха еднакви неутолими стремежи. Бяха сродни души, не се плашеха от смъртта, от законите, които не бяха създали и никога не бяха спазвали. Лари щеше да й липсва, а когато той замине, част от нея щеше да си иде с него. Но тя вече знаеше колко й е скъп животът и какъв ужас е изпитвала, че ще умре. И така в крайна сметка сделката беше добра и тя с благодарност я приемаше.