— Моля подсъдимите да станат и да се приближат.
Ноел грациозно се изправи и отиде при съдиите, Котас застана до нея. С крайчеца на окото тя видя Лари и Ставрос, те също се приближиха.
Председателят на съда заговори:
— Процесът беше дълъг и труден — започна той. — В углавните дела, когато съществува основание за съмнение във вината, съдът винаги изхожда от презумпцията за невинност. Трябва да призная, че в това дело съществуваше такова съмнение. Фактът, че обвинението не беше в състояние да представи трупа като веществено доказателство, накланяше везните в полза на подсъдимите. — Той се обърна и погледна Наполеон Котас. — Сигурен съм, уважаемият адвокат на подсъдимата много добре знае, че гръцкият съд никога не е издавал смъртна присъда, ако категорично не се докаже извършването на убийство.
Ноел почувства съвсем леко безпокойство, още нищо тревожно, просто слаб шепот, едва загатнат намек. Председателят продължи:
— Затова с моите колеги бяхме искрено изненадани, когато подсъдимите решиха да се признаят за виновни по средата на процеса.
Сега Ноел усети как я присвива под лъжичката, как тревогата й се надига, стяга гърлото й и тя едва си поема дъх. Лари беше зяпнал съдията, все още не разбираше докрай какво става.
— Ние оценяваме мъчителната борба на съвестта, която са изживели подсъдимите, за да решат да признаят вината си пред съда и пред хората. Но това, че облекчиха съвестта си, не може да се приеме като изкупление за ужасното престъпление, което признаха, че са извършили — хладнокръвното убийство на една безпомощна, беззащитна жена.
В този миг с внезапна съкрушителна сигурност Ноел разбра, че е била измамена. Демирис беше измислил този капан, за да я залъже, да приспи бдителността й и после да я унищожи. Това беше неговата игра, това беше клопката, която й бе заложил. Знаел е, че Ноел изпитва ужас от смъртта, затова й беше вдъхнал надеждата, че ще живее, и тя му бе повярвала, ала Демирис я беше надхитрил. Искаше да си отмъсти сега, незабавно. Животът й можеше да бъде спасен. Котас, разбира се, е знаел, че тя няма да получи смъртна присъда, ако не бъде представен труп като доказателство за престъплението. Не е уреждал нищо със съдиите. Беше нагласил цялата си защита така, че да я подмами към смъртта. Ноел се обърна и го погледна. Той срещна погледа й, в очите му се четеше искрена тъга. Обичаше я, но я беше убил и ако трябваше пак да го направи, щеше да постъпи по същия начин, защото в крайна сметка беше човек на Демирис, така както тя беше жена на Демирис и никой от тях не може да се бори с могъществото му.
Председателят каза:
— … и така, упълномощен от държавата и в съответствие със законите, обявявам присъдата срещу двамата подсъдими Ноел Паж и Лари Дъглас — смърт чрез разстрел… Присъдата следва да бъде изпълнена в срок до деветдесет дни, считано от днес.
Вдигна се врява до небето, ала Ноел не виждаше и не чуваше нищо. Кой знае защо, се обърна. Празният стол вече беше зает. Там седеше Константин Демирис. Беше гладко обръснат и сресан. Носеше син копринен костюм, който му стоеше безупречно, светлосиня риза и копринена връзка. Черните му като маслини очи живо блестяха. Нямаше и помен от сломения, рухнал мъж, дошъл да я види в затвора. Той изобщо не беше съществувал.
Константин Демирис беше дошъл да види Ноел в момента на поражението й, да се наслади на ужаса й. Черните му очи се впиха в нейните и за миг тя видя в тях дълбоко отмъстително задоволство. Ала имаше и друго. Съжаление може би, то обаче изчезна, преди тя да го улови, но и без това вече беше прекалено късно.
Партията шах беше приключила.
Лари чу смаян последните думи на председателя, не можеше да повярва на ушите си, а когато съдебният пристав се приближи и го хвана за ръката, го блъсна и се обърна към съдиите.
— Чакайте малко! — извика той. — Не съм я убил! Изиграха ме!
Приближи се бързо още един пристав и двамата хванаха Лари. Единият извади белезници.
— Не! — крещеше Лари. — Чуйте ме! Не съм я убил!
Опита се да се отскубне от приставите, но белезниците щракнаха на китките му и мъжете го измъкнаха от залата.
Ноел почувства, че я хващат за ръката. Една полицейска инспекторка чакаше да я изведе от залата.
— Хайде, мис Паж.
Сякаш я викаха на сцената в театъра. Хайде, мис Паж. Само че този път завесата щеше да падне завинаги. Внезапно Ноел осъзна, че за последен път в живота си е пред публика, за последен път е сред хора, вън от килията. Това беше прощалното й излизане пред публика и тази мръсна мрачна съдебна зала — последната й сцена. „Е — предизвикателно си рече тя, — поне имам много публика.“ За последен път огледа препълнената зала. Видя Арман Готие, който се бе вторачил в нея слисан и мълчалив, за пръв път изгубил цинизма си.
Читать дальше