Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— Искам главата й — изрева полицейският комисар на помощника си. — Искам я веднага.

Издирването се засили, докато обектът на това внимание се криеше в дома на Салваторе Джузепе, един от хората на баща й, който бе успял да избегне бурята.

В началото единствената мисъл на Лучия бе да отмъсти за баща си и братята си. Тя напълно очакваше да бъде хваната и бе готова да се жертва. Но след като успя да излезе от затвора и да избяга, мислите й се насочиха от отмъщение към оцеляване. След като бе изпълнила това, което си беше поставила за цел, животът й отново изглеждаше ценен.

„Няма да се оставя да ме хванат — зарече се тя. — Никога.“

Салваторе Джузепе и съпругата му направиха това, което бе необходимо, за да променят вида й. Изрусиха косата й, направиха петна по зъбите й и й намериха подходящи очила и дрехи.

Салваторе я огледа критично.

— Не е зле — рече той. — Но не е достатъчно. Трябва да те изведем от Италия. Трябва да отидеш някъде, където снимката ти не е на първите страници на всеки вестник. Някъде, където можеш да се скриеш за няколко месеца.

Лучия си спомни:

„Ако някога се нуждаеш от приятел, можеш да се довериш на Доминик Дюрел. С него сме като братя. Има къща във Франция в Бези, близо до границата с Испания.“

— Зная къде мога да отида — каза Лучия. — Ще ми трябва паспорт.

— Ще го уредя.

След двадесет и четири часа Лучия разглеждаше паспорт, издаден на името на Лучия Рома, със снимка в новия й вид.

— Къде ще отидеш?

— Баща ми има приятел във Франция, който ще ми помогне.

— Ако искаш да те придружим до границата…? — каза Салваторе.

И двамата знаеха колко опасно е това.

— Не, Салваторе — рече Лучия. — Направихте достатъчно за мен. Трябва да отида сама.

На следващата сутрин Салваторе Джузепе нае един фиат на името на Лучия Рома и й даде ключовете.

— Внимавай — настоя той.

— Не се притеснявай. Родена съм под щастлива звезда.

Нали така бе казал баща й?

На Италиано-френската граница колите, които чакаха да влязат във Франция, напредваха бавно в дълга редица. Колкото повече Лучия се приближаваше до пропускателния пункт, толкова по-нервна ставаше. Щяха да я търсят на всички изходни пунктове. Ако я хванеха, тя знаеше, че я чака доживотна присъда.

— Преди това ще се самоубия — помисли тя.

Бе стигнала до офицера.

— Паспорта, синьорина.

Лучия му подаде черния паспорт през прозореца на колата. Офицерът го погледна, след това погледна към нея и тя видя учуденото изражение на лицето му. Той отново сравни по-внимателно лицето й със снимката в паспорта. Лучия почувства как изтръпва.

— Вие сте Лучия Кармине — каза той.

— Не! — извика Лучия.

Кръвта се отдръпна от лицето й. Огледа се, като търсеше начин да избяга, но такава възможност нямаше. И изведнъж, за нейна изненада офицерът се усмихна. Той се наведе към нея и пошепна:

— Баща ви бе добър към моето семейство, синьорина. Може да преминете. Желая ви успех.

Лучия се почувства отмаляла и облекчена.

— Благодаря.

Натисна педала и премина двадесет и петте метра до френската граница. Френският граничен офицер се гордееше, че е познавач на женската хубост, но жената, която премина пред него, положително не беше красавица. Имаше безцветна коса, очила с дебели стъкла, развалени зъби и старомодно облекло.

„Защо италианките не могат да изглеждат така красиви, както французойките?“ — помисли той с отвращение. Подпечата паспорта на Лучия и я пропусна да мине.

Пристигна в Безие след шест часа.

При първото позвъняване на телефона отговори равен мъжки глас:

— Ало?

— Доминик Дюрел, моля.

— Доминик Дюрел е на телефона. Кой се обажда?

— Лучия Кармине. Баща ми ми каза…

— Лучия! — Гласът му беше сърдечен. — Надявах се да ви чуя.

— Нуждая се от помощ.

— Можете да разчитате на мен.

На сърцето й олекна. Това беше първата добра новина, която бе чувала от дълго време. Изведнъж почувства колко е изморена.

— Трябва да се скрия някъде от полицията.

— Няма проблем. Съпругата ми и аз разполагаме с идеално място, където можете да се скриете за колкото време пожелаете.

Изглеждаше твърде добре, за да е вярно.

— Благодаря ви.

— Къде се намирате, Лучия?

— Аз съм…

В момента в слушалката прозвуча свистене от полицейска късовълнова радиостанция, веднага след което тя бе изключена.

— Лучия…

Тя изведнъж усети нещо нередно.

— Лучия, къде сте? Ще дойда да ви взема.