Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— Не мога. Ужасно бързам и…

— Не, не. Ще ми докарате неприятности. Отивайте си, или ще повикам полицията.

— Но…

Нищо не можеше да го разколебае. Двадесет минути по-късно Лучия гледаше как автобусът се отдалечава по магистралата към Мадрид. Тя бе захвърлена без паспорт и почти без пари, а сигурно вече полицията в няколко страни я търсеше да я арестува за убийство.

Обърна се да види къде се намира. Автобусът бе спрял пред кръгло здание с надпис на фасадата „Автобусна гара“.

„Тук мога да взема друг автобус“ — помисли Лучия.

Влезе в гарата. Тя бе голямо здание с мраморни стени. Из залата бяха пръснати десетина гишета за билети с надписи: Сеговия… Муньогалиндо… Валядолид… Саламанка… Мадрид. Стълбище и ескалатор водеха към долния етаж, откъдето тръгваха автобусите. Имаше сладкарница, където продаваха понички, пасти и сандвичи, увити във восъчна хартия, и Лучия изведнъж усети, че е прегладняла.

„По-добре да не купувам нищо — помисли тя, — докато не видя колко струва един автобусен билет.“

Докато тя се отправяше към гишето с надпис „Мадрид“, в гарата влязоха забързано двама униформени полицаи. Единият носеше снимка. Те минаха от гише на гише и показваха снимката на продавачите на билети.

„Търсят мен. Проклетият екскурзовод ме е издал.“

Семейство новопристигнали пътници се изкачваше с ескалатора. Когато те се отправиха към вратата, Лучия застана близо зад тях и излезе.

Тръгна по калдъръмените улици на Авила, като се стараеше да не бърза, за да не привлече внимание. Сви по Кале де ла Мадре Соледад, улица с каменни здания и балкони от ковано желязо. Когато стигна до Плаза де ла Санта, тя седна на една пейка, за да обмисли следващите си действия. Чужди на нейните проблеми, няколко жени и двойки седяха в парка, наслаждавайки се на следобедното слънце.

Докато Лучия седеше на пейката, една полицейска кола се появи в другия край на площада. Двама полицаи излязоха от нея и се приближиха до една жена, която седеше сама. Започнаха да говорят с нея. Сърцето на Лучия започна да бие бързо.

С туптящо сърце тя направи усилие да се изправи бавно и се отдалечи от полицаите. Невероятно, но името на следващата улица бе „Улица на живота и смъртта“.

„Чудя се дали това е знамение“ — помисли тя.

На площада имаше каменни лъвове с изплезени езици, така реалистично изваяни, че в болното въображение на Лучия те изглеждаха сякаш искат да я захапят. Пред нея имаше голяма катедрала, на чиято фасада бяха гравирани младо момиче и ухилен череп. Самата атмосфера изглеждаше изпълнена със смърт.

Лучия чу звука на църковната камбана и погледна нагоре през отворената градска порта. В далечината, високо на един хълм, се издигаха стените на манастир. Тя се спря и се загледа в него.

— Защо си дошла при нас, дъще? — попита я меко преподобната майка Бетина.

— Нуждая се от убежище.

— И си решила да търсиш Божието убежище?

„Точно така“ — помисли Лучия.

— Да — започна да импровизира тя. — Това е, което винаги съм искала — да се посветя на живот, отдаден на Бога.

— Това е нещо, което ние всички желаем в душите си, нали, дъще?

„Господи, тя наистина се хвана“ — помисли Лучия радостно.

Преподобната майка продължи:

— Мое дете, трябва да разбереш, че Цистерцианският орден е най-строгият от всички ордени. Ние сме напълно изолирани от външния свят.

Думите й прозвучаха като музика за ушите на Лучия.

— Тези, които влизат зад стените на манастира, приемат обет да не го напускат никога.

— Аз желая да не напусна никога — увери я Лучия.

„Във всеки случай не през следващите няколко месеца“ — помисли тя.

Преподобната майка се изправи.

— Това е важна стъпка. Предлагам ти да помислиш внимателно, преди да вземеш окончателно решение.

Лучия почувства, че случаят й се изплъзва и започна да изпада в паника. Нямаше къде да отиде. Единствената й надежда бе да остане зад тези стени.

— Мислила съм за това — каза Лучия бързо. — Повярвайте ми, преподобна майко, мислила съм само за това. Искам да се откажа от света. — Тя погледна майката игуменка в очите. — Искам да бъда тук повече, отколкото в което и да е друго място на света. — Думите й бяха наистина откровени.

Преподобната майка беше озадачена. Имаше нещо неустановено и объркано в тази жена, което бе обезпокояващо. И все пак каква по-сериозна причина би могло да има за всеки, който иска да дойде в това място, където духът му може да бъде успокоен чрез медитация и молитви?