Сидни Шелдън - Пясъците на времето

„Защо има той полицейско радио в дома си? — помисли тя. — И бе вдигнал слушалката при първото позвъняване. Като че ли е очаквал да се обади.“

— Лучия… чувате ли ме?

Тя знаеше с абсолютна сигурност, че човекът от другата страна на линията е полицай. Значи бяха пуснали мрежата за нея. Това позвъняване бе засечено.

— Лучия…

Тя окачи слушалката и излезе бързо от телефонната кабина.

„Трябва да се махам от Франция“ — помисли тя.

Върна се в колата си и взе една карта. Испанската граница беше само на няколко часа път. Тя прибра картата и потегли. Отправяйки се на югозапад към Сан Себастиан.

На испанската граница нещата потръгнаха зле.

— Паспорта, моля.

Лучия подаде паспорта си на испанския граничен офицер. Той му хвърли бегъл поглед и се канеше да й го върне, но нещо го накара да се поколебае. Той отправи по-внимателен поглед към Лучия и изражението му се промени.

— Само за момент, моля. Ще трябва да го подпечатам вътре.

„Той ме е познал“ — помисли Лучия отчаяно. Видя го да влиза в малката будка и да разговаря оживено с друг офицер, показвайки му паспорта. Трябваше да бяга. Отвори вратата и излезе от колата. Група немски туристи, които бяха току-що уредили формалностите си, се качваха шумно в туристически автобус, спрял до колата й. На предната страна на автобуса имаше надпис „Мадрид“.

— Внимание! — викаше екскурзоводът им. — Бързо.

Лучия погледна към будката. Офицерът, който й бе взел паспорта, викаше нещо по телефона.

— Качвайте се всички, моля.

Без да се замисля повече, Лучия се отправи към смеещите се, бърборещи туристи и влезе в автобуса, криейки лицето си от екскурзовода. Седна на една от задните седалки, като стоеше с наведена глава.

„Тръгвайте! — мислено се помоли тя. — Сега!“

През прозореца Лучия видя, че още един офицер се бе приближил до първите двама и те заедно разглеждаха паспорта й. Сякаш в отговор на молитвата й вратата на автобуса се затвори и моторът бе запален. Секунди по-късно автобусът излизаше от Сан Себастиан, отправяйки се към Мадрид. Какво щеше да се случи, когато граничните офицери откриеха, че е напуснала колата? Първата им мисъл щеше да бъде, че е отишла до тоалетната. Щяха да почакат и след това да изпратят някой да я потърси. Следващата стъпка щеше да бъде да претърсят района, за да видят дали не се е скрила някъде. До този момент десетки коли и автобуси ще са преминали през границата. Полицията нямаше да има представа къде е отишла или в каква посока се движи.

Туристическата група в автобуса очевидно прекарваше добре.

„Защо не? — помисли Лучия с горчивина. — Полицията не е по петите им. Заслужаваше ли си да рискувам останалата част от живота си?“

Тя се замисли за това, припомняйки си сцените със съдията Бускета и Бенито.

„Имам чувството, че ти и аз бихме могли да станем много добри приятели, Лучия… За смъртта на престъпниците.“

И Бенито Патас: „Както в ония времена е. Не можа да ме забравиш, нали?“

Тя бе накарала двамата предатели да платят за греховете си към семейството й.

„Заслужаваше ли си?“ — Те бяха мъртви, но баща й и братята й щяха да страдат до края на живота си. — „Да — помисли Лучия. — Заслужаваше си.“

Някой в автобуса запя немска песен и другите се присъединиха:

— In München ist ein Nof brau Haus, ein, zwei, sufa… 17 17 В Мюнхен има една… — Б.пр.

„За известно време ще бъда в безопасност с тази група — помисли Лучия. — Ще реша какво да правя по-нататък, когато стигна в Мадрид.“

Тя не успя да стигне до Мадрид.

В оградения със стени град Авила автобусът спря по разписание за закуска и почивка за облекчаване, както деликатно се изрази екскурзоводът.

— Всички излизайте от автобуса — извика той.

Лучия остана на мястото си, като гледаше как пътниците стават и се трупат на предната врата.

„Ще бъде по-безопасно, ако остана тук“ — помисли тя. Но екскурзоводът я забеляза.

— Навън, госпожице — каза той. — Имаме само петнадесет минути.

Лучия се поколеба, след това стана с нежелание и се отправи към вратата.

Когато премина покрай него, той каза:

— Почакайте, моля. Вие не сте от тази група.

Лучия му отправи топла усмивка.

— Не — каза тя. — Знаете ли, колата ми се повреди в Сан Себастиан, а е много важно да стигна до Мадрид, затова аз…

— Не! — извика той. — Това е невъзможно. Това е частна фирма.

— Зная — каза Лучия, — но виждате ли, нуждая се от…

— Трябва да уредите това с управлението на компанията в Мюнхен.