Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— Не се притеснявай, ангелско лице. Съдията Джовани Бускета е тайният ми коз. Той знае всички трикове на закона. Ще ги използва, за да бъдем аз и братята ти оправдани.

Анжело Кармине се оказа лош пророк.

Обществеността беше разярена от ексцесиите на мафията и когато процесът най-после приключи, съдията Джовани Бускета, едно лукаво политическо животно, осъди другите членове на мафията на дългогодишен затвор, а Анжело Кармине и двамата му сина на максимума, разрешен от италианския закон — доживотен затвор, задължително излежаване от двадесет и осем години.

За Анжело Кармине това бе смъртна присъда.

Цяла Италия ликуваше. Справедливостта беше възтържествувала най-после. Но за Лучия това бе кошмар, надхвърлящ всяко въображение. Тримата мъже, които най-много на света обичаше, бяха изпратени в ада.

Още веднъж на Лучия й бе разрешено да посети баща си в килията. Промяната в него бе потресаваща. В течение на няколко дни се бе превърнал в старец. Фигурата му се беше смалила, а свежият цвят на лицето му бе станал жълтеникав.

— Те ме предадоха — изстена той. — Те всички ме предадоха. Съдията Джовани Бускета — аз го притежавах, Лучия! Направих го богат човек, а той ми се отплати по този начин. А Патас? Бях за него като баща. Накъде върви светът? Какво става с честта? Те са сицилианци като мен.

Лучия взе ръката на баща си в своята и каза тихо:

— Аз също съм сицилианка, татко. Ще бъдеш отмъстен. Заклевам ти се в живота си.

— Моят живот свърши — каза баща й. — Но твоят е все още пред тебе. Имам шифрована банкова сметка в Цюрих. Банка Лой. Там има повече пари, отколкото можеш да похарчиш за десет живота. — Той прошепна номера на ухото й. — И напусни проклетата Италия. Вземи парите и се радвай на живота.

Лучия го притисна силно до себе си.

— Татко…

— Ако някога се нуждаеш от приятел, можеш да се довериш на Доминик Дюрел. С него сме като братя. Има къща във Франция в Бези, близо до границата с Испания.

— Ще запомня.

— Обещаваш ли ми да напуснеш Италия?

— Да, татко. Но първо има нещо, което трябва да свърша.

Да изгаряш от желание за отмъщение бе едно нещо, а да намериш начин да го осъществиш — друго. Тя бе сама и нямаше да бъде лесно. Лучия се сети за италианския израз: Rubare il mestiere — Открадваш ми професията. „Трябва да мисля по начина, по който те мислят.“

Няколко седмици след като баща й и братята й започнаха да излежават присъдите си в затвора, Лучия Кармине се появи в дома на съдията Джовани Бускета. Самият съдия й отвори.

Той я погледна с изненада. Беше я виждал често като гост в дома на Кармине, но никога не бе имало много да си кажат.

— Лучия Кармине! Какво правиш тук? Не би трябвало да…

— Дойдох да ви благодаря, Ваше Благородие.

Той я изгледа подозрително.

— Да ми благодариш, за какво?

Лучия го погледна в очите.

— За това, че разкрихте какви са били баща ми и братята ми. Аз бях невинно същество, което живее в тази къща на ужасите. Нямах представа какви чудовища… — Тя избухна в ридания.

Съдията стоеше, колебаейки се, след това я потупа по рамото.

— Хайде, хайде. Влез и пийни малко чай.

— Бл… благодаря.

Когато седнаха в хола, съдията Бускета каза:

— Нямах представа, че мислиш така за баща си. Бях с впечатлението, че сте много близки.

— Само защото нямах представа какви са той и братята ми в действителност. Когато открих… — Тя потрепера. — Не знаете какво бе за мене. Исках да избягам от себе си, но това бе невъзможно.

— Не съм разбрал. — Той я потупа по ръката. — Страхувам се, че съм те преценил погрешно, скъпа.

— Бях ужасена от него — гласът й бе изпълнен с вълнение.

Съдията Бускета забеляза, не за пръв път, каква красива млада жена е Лучия. Тя носеше проста черна рокля, която подчертаваше формите на сочното й тяло. Той погледна закръглените й гърди и не можа да не отбележи колко много е пораснала.

„Би било забавно — помисли Бускета — да спя с дъщерята на Анжело Кармине. Той е безсилен да ми навреди сега. Старият мръсник мислеше, че ме притежава, но аз бях твърде умен за него. Лучия вероятно е девствена. Ще я науча на някои неща в леглото.“

Възрастна прислужница внесе поднос с чай и купа със сладкиши. Сложи ги на една маса и попита:

— Да наливам ли?

— Нека аз — каза Лучия. Гласът й бе топъл и изпълнен с обещание.

Съдията Бускета се усмихна на Лучия.

— Можеш да си вървиш — каза той на прислужницата.

— Да, господине.

Съдията гледаше как Лучия се приближи до малката маса, където бе оставен подносът, и внимателно наля чай за него и себе си.