Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— Имам чувството, че ти и аз бихме могли да станем много добри приятели, Лучия — опипа почвата Джовани Бускета.

Лучия му се усмихна прелъстително.

— Много бих искала, Ваше Благородие.

— Моля, наричай ме Джовани.

— Джовани — Лучия му подаде чашата. Вдигна своята наздравица. — За смъртта на престъпниците.

Бускета вдигна чашата си, като се усмихваше.

— За смъртта на престъпниците. — Отпи една глътка и направи гримаса. Чаят беше горчив.

— Не е ли твърде…?

— Не, не. Добре е, скъпи.

Лучия отново вдигна своята чаша.

— За нашето приятелство.

Тя отпи още една глътка и той направи същото.

— За…

Бускета не довърши наздравицата си. Беше обхванат от внезапен спазъм и почувства пронизваща болка в гърдите си.

— О, Боже мой! Повикайте лекар…

Лучия седеше, спокойно отпивайки от чая си, докато гледаше как съдията залита и пада на пода. Остана да лежи там с потрепващо тяло, а след това замръзна неподвижно.

— Тава е първият, татко — каза Лучия.

Бенито Патас бе сам в килията си, когато надзирателят съобщи:

— Имате съпружеско посещение.

Бенито засия. Бе му даден специален статут като информатор с много привилегии и съпружеските посещения бяха една от тях. Патас имаше половин дузина приятелки и те редуваха визитите си. Той си помисли коя ли бе дошла днес.

Бенито се погледна в малкото огледало на стената на килията, сложи си малко помада на косата, заглади я назад, след това последва надзирателя през коридора до отделението, където бяха частните стаи. Патас влезе наперено в стаята, изпълнен с приятно очакване. Спря се и погледна с изненада.

— Лучия! Боже мой, какво по дяволите правиш тук? Как успя да влезеш?

Лучия каза меко:

— Казах им, че сме сгодени, Бенито.

Носеше зашеметяваща червена копринена рокля, която прилепваше по извивките на тялото й.

Бенито Патас отстъпи назад.

— Махай се.

— Както желаеш. Но има нещо, което трябва да чуеш първо. Когато те видях, да се изправяш и да свидетелстваш срещу баща ми и братята ми, те мразех. Исках да те убия. — Тя се приближи по-близо до него. — Но после разбрах, че това, което вършиш, е проява на смелост. Осмели се да станеш и да кажеш истината. Баща ми и братята ми не бяха лоши хора, но вършеха лоши неща, и ти бе единственият, достатъчно силен, за да застанеш срещу тях.

— Повярвай ми, Лучия — каза той, — полицията ме принуди да…

— Не е необходимо да обясняваш — каза тя нежно. — Не на мен. Помниш ли първия път, когато правихме любов? Тогава знаех, че те обичам и че винаги ще те обичам.

— Лучия, никога не бих направил това, което…

— Скъпи, искам да забравим това, което се случи. То е приключило. Само ти и аз сега сме от значение.

Тя се приближи до него и той усети упоителния й парфюм. Беше объркан.

— Наистина ли мислиш така?

— Повече от всяко друго нещо, което някога съм казвала. Затова дойдох днес тук, за да ти докажа. Да ти покажа, че съм твоя. И не само на думи.

Пръстите й се насочиха към презрамките на роклята и момент по-късно роклята й лежеше на пода. Тя бе гола.

— Вярваш ли ми сега?

За Бога, тя бе красива.

— Да, вярвам ти — гласът му бе дрезгав.

Лучия се приближи плътно до него и тялото й се притисна до неговото.

— Съблечи се — пошепна тя. — Побързай!

Когато се съблече, той я хвана за ръка и заведе до малкото легло в ъгъла на стаята. Без да се бави много, той застана отгоре й и разтвори краката й, потъвайки дълбоко в нея с арогантна усмивка на лицето.

— Както в ония времена е — каза той самодоволно. — Не можа да ме забравиш, нали?

— Не — прошепна Лучия в ухото му. — И знаеш ли защо не можах да те забравя?

— Не, любов моя. Кажи ми.

— Защото съм сицилианка като баща си.

Тя посегна зад главата си и извади дългата украсена игла, която придържаше косата й.

Бенито Патас почувства, че нещо го пронизва под гръдния кош и внезапната болка го накара да си отвори устата, за да извика, но устата на Лучия беше върху неговата, целувайки го. И докато тялото на Бенито се извиваше и гърчеше върху нея, Лучия получи оргазъм.

След няколко минути тя бе отново облечена и иглата поставена на мястото (в косата). Бенито бе под одеялото със затворени очи. Лучия почука на вратата на килията и се усмихна на надзирателя, който отвори, за да я изведе.

— Той е заспал — пошепна тя.

Надзирателят погледна красивата млада жена и се усмихна.

— Сигурно сте го изтощили.

— Надявам се — каза Лучия.

Абсолютната смелост на двете убийства развълнува цяла Италия. Красивата млада дъщеря на един мафиот бе отмъстила за баща си и братята си и емоционалната италианска публика я поздравяваше, насърчавайки бягството й. Полицията, съвсем естествено, възприе друга гледна точка. Лучия Кармине бе убила уважаван съдия и след това бе извършила второ убийство зад стените на самия затвор. В техните очи равностоен на престъпленията й бе фактът, че ги бе накарала да се почувстват глупаци. Вестниците си правеха удоволствие за тяхна сметка.