Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— Католичка ли си?

— Да.

Преподобната майка взе една старомодна перодръжка.

— Кажи ми името си, дете.

— Казвам се Лучия Кар… Рома.

— Живи ли са родителите ти?

— Баща ми е жив.

— Какво работи?

— Бизнесмен е. В пенсия. — Тя си помисли колко блед и съсипан изглеждаше той последния път, когато го видя и усети силна болка.

— Имаш ли братя или сестри?

— Двама братя.

— Какво работят те?

Лучия реши, че би трябвало да получи колкото е възможно повече симпатия.

— Те са свещеници.

— Чудесно.

Разпитът продължи три часа. Накрая преподобната майка Бетина каза:

— Ще ти намеря легло за през нощта. Сутринта ще получиш указания и когато те приключат, ако все още не си променила решението си, може да влезеш в ордена. Но те предупреждавам — избрала си много труден път.

— Повярвайте ми — каза Лучия искрено — нямам избор.

Нощният вятър беше мек и топъл. Промъкваше се шепнешком през заобиколената с дървета горска поляна, докато Лучия спеше. Тя беше на гости в красива вила с баща си и братята си. Всички се чувстваха прекрасно до момента, в който един непознат влезе в стаята и каза:

— Какви, по дяволите, са тези хора?

Светлините изгаснаха и в лицето й светна ярък прожектор. Тя се събуди и седна, заслепена от светлината.

Пет-шест души ги бяха заобиколили на поляната. В силната светлина Лучия едва различаваше фигурите ми.

— Кои сте вие? — попита отново мъжът.

Гласът му бе дълбок и груб.

Лучия се разбуди напълно, напрегната до краен предел. Беше заловена. Но ако тези хора бяха полицаи, щяха да знаят кои са монахините. И какво правеха те в гората през нощта?

Лучия пое риска.

— Ние сме сестри от манастира в Авила — каза тя. — Някакви хора на правителството дойдоха и…

Другите сестри вече бяха седнали, будни и ужасени.

— Кои… кои сте вие? — попита Меган.

— Казвам се Хайме Миро.

Те бяха шестима, облечени с груби панталони, кожени якета, платнени обувки и традиционните баски барети. Бяха тежко въоръжени и на бледата лунна светлина имаха демоничен вид. Двама от тях изглеждаха тежко бити.

Човекът, който се назова Хайме Миро, беше висок и слаб, със свирепи черни очи.

— Биха могли да ги проследят дотук. — Той се обърна към един от членовете на групата. — Хвърли един поглед наоколо.

— Да.

Лучия разбра, че този, който отговори, беше жена. Видя да се отдалечава безшумно всред дърветата.

— Какво ще правим с тях? — попита Рикардо Меладо.

— Нищо. Ще ги оставим и ще продължим — каза Хайде Миро.

Един от мъжете възрази:

— Хайме, това са сестри на Исус.

— Тогава нека Исус се погрижи за тях — отговори сухо Хайме Миро. — Имаме да вършим работа.

Сестрите се бяха изправили вече в очакване. Мъжете се събраха около Хайме, спорейки с него.

— Не можем да позволим да бъдат хванати. Акока и хората му ги търсят.

— Те търсят и нас, приятелю.

— Сестрите няма да се справят без нашата помощ.

Хайме Миро каза твърдо:

— Не. Не можем да рискуваме живота си заради тях. Имаме си свои проблеми.

Феликс Карпио, един от помощниците му, каза:

— Бихме могли да ги придружим през част от пътя, Хайме. Само докато се измъкнат оттук. — Той се обърна към сестрите. — Накъде сте тръгнали, сестри?

Тереза проговори с божията светлина в очите й.

— Имам свещена мисия. Има един манастир в Мендавиа, който ще ни подслони.

Феликс Карпио се обърна към Хайме Миро:

— Бихме могли да ги придружим дотам. Мендавиа е на пътя ни към Сан Себастиан.

Хайме се обърна към него ядосан:

— Глупако! Защо не издигнеш надпис всеки да разбере къде отиваме?

— Исках само да кажа…

— По дяволите! — Гласът му беше пълен с възмущение. — Сега нямаме избор. Ще трябва да ги вземем с нас. Ако Акока ги открие, ще ги накара да проговорят. Те ще ни забавят и ще улеснят Акока и неговите главорези да ни проследят.

Лучия слушаше само с половин ухо. Кръстът беше толкова наблизо. Помисли си:

„Но тези проклети мъже! Лошо разпределяш събитията във времето, Господи, и имаш странно чувство за хумор.“

— Добре — каза Хайме Миро. — Трябва да изберем най-добрия вариант. Ще ги придружим до манастира и ще ги оставим, но не можем да пътуваме като някакъв цирк. — Той се обърна към монахините, без да сдържа гнева в гласа си. — Знае ли някоя от вас къде е Мендавиа?

Сестрите се погледнаха една друга. Грасиела каза:

— Не съвсем.

— Тогава как, по дяволите, очаквате да стигнете там?

— Господ ще ни води — каза твърдо сестра Тереза.