Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— Ще вземем влака.

— Войниците ще претърсват влаковете — възрази Рикардо.

Хайме хвърли замислен поглед към Ампаро.

— Не. Не мисля така. Нашата приятелка тук ще ни помогне. Знаеш ли как да се свържеш с полковник Акока?

Тя се поколеба.

— Да.

— Добре. Ще му се обадиш.

Спряха при една от телефонните будки покрай шосето. Хайме последва Ампаро в будката и затвори вратата. Държеше пистолет срещу нея.

— Знаеш какво да кажеш?

— Да.

Тя набра един номер и когато се чу глас, каза:

— Обажда се Ампаро Хирон. Полковник Акока очаква обаждането ми… благодаря. — Погледна към Хайме. — Свързват ме. — Пистолетът бе опрян в нея. — Трябва да…?

— Прави това, което ти е казано — гласът му беше леден.

Момент по-късно Хайме чу гласа на Акока по телефона:

— Къде се намирате?

Пистолетът я притисна още по-силно.

— Аз съм… сега напускаме Логроньо.

— Знаете ли къде отиват нашите приятели?

— Да.

Лицето на Хайме беше на сантиметри от нейното, гледайки я втренчено.

— Решили са да сменят маршрута си, за да ви избегнат. На път са за Барселона. Той кара бял сеат. Ще тръгне по главната магистрала.

Хайме й кимна.

— Аз… трябва да тръгвам. Колата е тук.

Хайме затвори слушалката.

— Много добре. Да тръгваме. Ще му дадем половин час да си оттегли хората оттук.

След тридесет минути те бяха на железопътната гара.

Имаше три категории влакове от Логроньо за Сан Себастиан: TALGO беше луксозният влак, второкласният влак беше TER, а най-лошите и евтини влакове, удобни и мръсни, бяха неудачно наречени експреси — спираха на всяка малка гара от Логроньо до Сан Себастиан.

Хайме каза:

— Ще вземем експреса. Сега всички хора на Акока ще бъдат заети, спирайки всеки бял сеат по шосето за Барселона. Ще си купим билетите отделно и ще се срещнем в последния вагон на влака. — Хайме се обърна към Ампаро. — Тръгвай първа. Аз ще бъда зад теб.

Тя знаеше защо и го мразеше за това. Ако полковник Акока е поставил капан, тя щеше да бъде примамката. Е, тя бе Ампаро Хирон и нямаше да се изплаши.

Тя влезе в гарата, докато Хайме и другите наблюдаваха. Нямаше войници.

„Всички са на магистралата за Барселона. Ще бъде лудница — помисли с раздразнение Хайме. — Всяка втора кола е бял сеат.“

Един по един си купиха билети и се отправиха към влака. Качиха се без произшествия. Хайме зае мястото до Меган. Ампаро седеше пред тях до Феликс. От другата страна на пътеката седнаха заедно Рикардо и Грасиела.

Хайме каза на Меган:

— След три часа ще стигнем Сан Себастиан. Там ще прекараме нощта и рано сутринта ще пресечем границата с Франция.

— А след като стигнем във Франция?

Тя си мислеше какво ще стане с Хайме. Но той отговори:

— Не се тревожете. На няколко часа от границата има Цистерциански манастир. — Той се поколеба. — Това ли желаете все още?

Значи той бе разбрал съмненията й. „Това ли желаете все още?“. Те се приближаваха до нещо, което бе повече от една граница, разделяща две страни. Тази граница щеше да раздели нейния предишен живот от бъдещия й живот… който щеше да бъде… какъв?

Преди имаше страстно желание да се върне в манастира, но сега бе изпълнена със съмнения. Тя беше забравила колко вълнуващ може да бъде светът извън стените на манастира.

„Никога не съм чувствала живота толкова реален. — Меган погледна към Хайме и призна пред себе си: — И Хайме Миро е част от това.“

Той улови погледа й и тя си помисли:

„Той знае.“

Експресът спираше на всяка махала и село. Влакът бе претъпкан с фермери и жените им, търговци и продавачи и на всяка спирка шумно се качваха и слизаха пътници.

Експресът се промъкваше бавно през планината, трудно преодолявайки стръмния наклон.

Когато влакът най-после влезе в гарата на Сан Себастиан, Хайме каза на Меган:

— Опасността отмина. Това е наш град. Уредил съм да ни вземат с кола.

Голям бял автомобил чакаше пред зданието на гарата. Шофьорът, с голяма баска барета, поздрави Хайме със сърдечна прегръдка и групата влезе в колата.

Меган забеляза, че Хайме стои близо до Ампаро, готов да я сграбчи, ако тя предприеме нещо.

„Какво смята да прави с нея?“ — помисли Меган.

— Притеснявахме се за вас, Хайме — каза шофьорът. — Според пресата полковник Акока провежда голямо издирване.

Хайме се засмя:

— Нека продължава да ме търси. Аз съм ценен обект.

Движеха се по „Авенида Санчо ел Савио“ в посока на плажа. Беше безоблачен летен ден и улиците бяха пълни с разхождащи се двойки, отдадени на удоволствие. Пристанището беше задръстено от яхти и лодки. Далечните планини оформяха живописен декор за града. Всичко изглеждаше толкова мирно.