Сидни Шелдън - Пясъците на времето

Полковник Акока знаеше каква е неизказаната част на разговора: „Ако не успеете, ще бъдете наказан.“ Кариерата му беше изложена на риск. И всичко заради някакви глупави полицаи, които бяха оставили Миро да се измъкне изпод носовете им. Хайме Миро би могъл да се крие навсякъде, но монахините могат да намерят убежище само в друг манастир. И това би могло да бъде със сигурност манастир на същия орден…

Полковник Акока започна отново да разглежда картата. Ето го къде беше Мендавиа. В Мендавиа имаше манастир на Цистерцианския орден.

„Ето накъде са се отправили — помисли си победоносно Акока. — Е, натам ще се отправя и аз.“

„Само че аз ще бъда там преди тях, очаквайки ги.“

Пътуването на Рикардо и Грасиела беше към края си.

Последните няколко дни бяха най-щастливите, които Рикардо някога бе преживявал. Беше преследван от военните и полицията, залавянето му означаваше сигурна смърт и все пак, като че ли това нямаше значение. Сякаш двамата с Грасиела бяха изваяли остров във времето, рай, в който никой не можеше да ги засегне. Бяха превърнали отчаяното си пътуване в чудесно приключение, което споделяха заедно.

Разговаряха безкрайно, изследвайки и обяснявайки, и думите им бяха като нишки, които още повече ги обвързваха взаимно. Говореха за миналото, настоящето и бъдещето. Особено за бъдещето.

— Ще се оженим в църква — каза Рикардо. — Ти ще бъдеш най-красивата булка на света…

Грасиела си представяше сцената и се вълнуваше.

— И ще живеем в най-красивата къща…

Тя си мислеше:

„Никога не съм имала собствена къща или даже истинска стая.“

Първо беше малката къщичка, която бе делила с майка си и всичките си чичовци и след това килията на манастира в съжителство със сестрите.

— И ще имаме красиви синове и дъщери…

„И аз ще им дам всички неща, които никога не съм притежавала. Ще бъдат толкова много обичани.“

Душата й лекуваше, изпълнена с мечти.

Но имаше нещо, което я тревожеше. Рикардо беше войник, който се бореше за кауза, в която страстно вярваше. Щеше ли да бъде удовлетворен, ако остане във Франция, оттегляйки се от битката? Знаеше, че трябва да обсъди това с него.

— Рикардо… колко още, мислиш, ще продължи тази революция?

„Вече твърде много продължава“ — помисли Рикардо. Правителството бе предприело стъпки към мир, но ETA бе сторила нещо по-лошо от това да ги отхвърли. Бе отговорила на предложенията със серия от допълнителни терористични действия. Рикардо се бе опитал да обсъди това с Хайме.

— Те са готови на компромис, Хайме. Не трябва ли да отстъпим донякъде и ние?

— Предложението им е хитрост… те искат да ни унищожат. Принуждават ни да продължаваме борбата.

И защото Рикардо обичаше Хайме и вярваше в него, продължаваше да го поддържа. Но съмненията му не изчезнаха. Кръвопролитията се увеличаваха, също и неговата несигурност. А сега Грасиела питаше: „Колко още, мислиш, ще продължи тази революция?“

— Не зная — каза й той. — Бих искал да е свършила. Но ще ти кажа това, любима. Нищо няма да застане никога между нас… даже една война. Никога няма да се намерят думи, за да изразят колко много те обичам.

И те продължаваха да мечтаят.

Движеха се през нощта, минавайки през плодородни зелени поля, покрай Ел Бурго и Сориа. На разсъмване от върха на един хълм те видяха в далечината Логроньо. Наляво от шосето имаше редица от борове и зад нея гора от далекопроводи. Грасиела и Рикардо поеха по виещия се път към предградията на оживения град.

— Къде ще се срещнем с другите? — попита Грасиела.

Рикардо посочи към един афиш, залепен на здание, покрай което минаваха. На него пишеше:

НАЙ-ЗНАМЕНИТИЯТ В СВЕТА ЦИРК НАПРАВО ОТ ЯПОНИЯ!

ЗА ЕДНА СЕДМИЦА ОТ 24 ЮЛИ БУЛЕВАРД КЛУБ ДЕ ПОРТИВО

— Ето — каза й Рикардо. — Ще се срещнем с тях там този следобед.

В другата част на града Меган, Хайме, Ампаро и Феликс също търсеха афиш на цирка. Всред групата се чувстваше огромно напрежение. Никога не изпускаха Ампаро от погледа си. От случката във Виториа мъжете третираха Ампаро като чужда, пренебрегвайки я през по-голямата част от времето, като говореха с нея само когато е необходимо.

Хайме погледна часовника си.

— Представлението в цирка би трябвало да започва — каза той. — Да тръгваме.

В полицейското управление на Логроньо полковник Рамон Акока правеше последно уточнение на плановете си.

— Хората разположени ли са около манастира?

— Да, полковник. Всичко е на място.