Сидни Шелдън - Пясъците на времето

На Хайме му беше достатъчна част от секундата. Той се изправи на крака.

— Майка ти е специалист по мързеливците. Тя се е омъжила за такъв. Ако беше…

— За кого говориш? Ако не беше майка ми, бебето ни щеше да умре от глад. Ти не носиш никакъв хляб вкъщи…

Полицаите се бяха спрели, следейки спора.

— Ако това беше моя жена — промърмори един от тях, — бих я върнал на майка й.

— До гуша ми дойде от тебе, жено — изрева Хайме. — Предупредих те вече. Когато се върнем вкъщи, ще ти дам да се разбереш.

— Браво на него — каза един от полицаите.

Хайме и Меган излязоха от парка, карайки се шумно, като бутаха пред себе си детската количка. Полицаите отново насочиха вниманието си към мъжете, седящи по пейките.

— Паспорта, моля?

— Какъв е проблемът, господин полицай?

— Няма значение. Покажете ми документите си.

Навсякъде из парка хората вадеха портфейлите си и показваха документи, за да докажат кои са. По едно време се чу детски плач. Един от полицаите се огледа. Детската количка бе изоставена в ъгъла.

Двойката съпрузи, които се караха, бяха изчезнали.

След тридесет минути Меган влезе през главния вход на къщата. Ампаро крачеше нервно нагоре надолу.

— Къде бяхте? — попита Ампаро. — Не би трябвало да напускате къщата, без да ми кажете.

— Трябваше да се погрижа за нещо.

— Какво? — попита подозрително Ампаро. — Вие не познавате никого тук. Ако вие…

Влезе Хайме и кръвта се отдръпна от лицето на Ампаро. Но тя се овладя бързо.

— Какво… какво стана? — попита тя. — Не ходи ли в парка?

Хайме каза спокойно:

— Защо, Ампаро?

Тя го погледна в очите и разбра, че всичко е свършено.

— Какво те накара да се промениш? — попита я Хайме.

Тя поклати глава.

— Не съм се променила. Ти си се променил. Загубих всичко, което обичах в тази глупава война, която водите. До гуша ми дойде от кръвопролития. Можеш ли да понесеш да чуеш истината за себе си, Хайме? Ти си толкова лош, колкото правителството, срещу което се бориш. По-лош, защото те искат да въдворят мир, а ти не искаш. Мислиш, че помагаш на страната си? Ти я рушиш. Ограбваш банки, взривяваш коли, убиваш невинни хора и мислиш, че си герой. Обичам те и някога вярвах в тебе, но… — Гласът й затрепера. — Това кръвопролитие трябва да спре.

Хайме се приближи до нея. Гледаше с леден поглед.

— Би трябвало да те убия.

— Не — извика силно Меган. — Моля те! Не можеш да го направиш.

Феликс бе влязъл в стаята и слушаше разговора.

— Господи! Значи тя е била. Какво ще правим с тази кучка?

Хайме каза:

— Ще трябва да я вземем с нас и да я държим под око.

Той постави ръце на раменете на Ампаро и тихо каза:

— Ако се опиташ да ни изиграеш още един номер, обещавам ти, че ще умреш. — Отблъсна я от себе си и се обърна към Меган и Феликс: — Да се махаме оттук, преди да са пристигнали нейните приятели.

— Миро бе в ръцете ви и вие го оставихте да избяга.

— Полковник, моето уважение, но хората ми…

— Вашите хора са глупаци. Наричате себе си полицай? Вие позорите униформите си.

Шефът на полицията стоеше, понасяйки унищожителното презрение на полковник Акока. Нямаше какво друго да прави, защото полковник Акока имаше достатъчно власт, за да му вземе главата. А Акока още не беше свършил с него.

— Държа ви лично отговорен. Ще се погрижа да бъдете уволнен.

— Полковник…

— Махайте се. Отвращавате ме.

Полковник Акока изгаряше от ярост. Времето не бе достатъчно, за да стигне навреме до Виториа и да хване Хайме Миро. Трябваше да предостави това на местната полиция. И те бяха изпортили работата. Бог знае сега къде е отишъл Миро.

Полковник Акока се приближи до картата, разгърната на една маса пред него.

„Ще бъдат на баска територия, разбира се. Това би могло да бъде Бургос, Логроньо, Билбао или Сан Себастиан. Ще се съсредоточим на североизток. Все някъде трябва да се появят.“

Спомни си разговора с премиер-министъра същата сутрин.

— Времето ви изтича, полковник. Четохте ли сутрешните вестници? Световната преса ни представя като клоуни. Миро и тези монахини направиха от нас посмешище.

— Господин премиер-министър, имате моите уверения…

— Крал Хуан Карлос ми разпореди да предприема официална анкета по въпроса. Не мога повече да отлагам това.

— Забавете анкетата само с още няколко дни. Дотогава ще съм хванал Миро и монахините.

Последва пауза.

— Четиридесет и осем часа.

Тези, които полковник Акока се страхуваше да разочарова, не бяха премиер-министърът, нито кралят. Това бяха ОПУС МУНДО. Когато го бяха повикали в луксозния кабинет на един от водещите индустриалци в Испания, заповедите към него бяха ясни: „Хайме Миро създава вредна за нашата организация атмосфера. Спрете го. Ще бъдете възнаграден добре.“