Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— Какво сте организирали? — попита Хайме шофьора.

— Хотел „Ница“. Ларго Кортес ви очаква.

— Добре ще бъде да видя отново стария пират.

„Ница“ бе хотел от средна класа, разположена на площад Хуан де Олесабал, на ъгъла с улица Сан Мартин. Беше бяло здание с кафяви кепенци и голям син надпис на покрива. Задната страна на хотела граничеше с плажа.

Когато колата спря пред хотела, групата излезе и последва Хайме във фоайето.

Ларго Кортес, собственикът на хотела, изтича да го поздрави. Беше едър мъж. При изпълнение на една смела акция бе останал без ръка. Движеше се несръчно, сякаш не можеше да пази равновесие.

— Добре дошли — каза той сияещ. — Очаквам ви от една седмица.

Хайме сви рамене.

— Имахме няколко повода да се забавим, приятелю.

Ларго Кортес се ухили.

— Четох за тях. Вестниците са пълни с това. — Обърна се към Меган и Грасиела. — Всички са се втурнали да ви търсят, сестри. Приготвил съм стаи за всички.

— Ще преспим тук — каза му Хайме — и рано сутринта ще се отправим за Франция. Искам добър водач, който познава проходите… Кабрера Инфанте или Хосе Себриан.

— Ще го уредя — увери го собственикът на хотела. — Шестима ли ще бъдете?

Хайме хвърли поглед към Ампаро.

— Петима.

Ампаро погледна настрани.

— Предлагам никой да не се регистрира в хотела — каза Кортес. — Това, което полицията не знае, няма да я обиди. Нека да ви заведа до вашите стаи, където ще можете да си отпочинете. След това ще имаме великолепна вечеря.

— Ампаро и аз отиваме в бара да пийнем нещо — каза Хайме. — По-късно ще дойдем при вас.

Ларго Кортес кимна.

— Както желаеш, Хайме.

Меган наблюдаваше Хайме озадачена. Питаше се какво мисли да прави той с Ампаро.

„Дали хладнокръвно ще…“ — тя не можеше да понесе дори и мисълта за това.

Тя също си задаваше този въпрос, но беше твърде горда, за да попита.

Хайме я заведе в бара в отдалечения край на фоайето и седна на една маса в ъгъла.

Когато сервитьорът дойде, Хайме каза:

— Една чаша вино, моля.

— Една?

— Една.

Ампаро видя как Хайме извади малко пакетче и го отвори. В него имаше някакво прахообразно вещество.

— Хайме… — Гласът на Ампаро изразяваше отчаяние. — Моля те, послушай ме! Опитай се да разбереш защо сторих това. Вие разединявате страната. Каузата ви е безнадеждна. Трябва да спрете тази лудост.

Сервитьорът се появи отново и постави чаша вино на масата. Когато се отдалечи, Хайме изсипа съдържанието на пакетчето в чашата и го разбърка. После бутна чашата пред Ампаро.

— Изпий го.

— Не!

— Малко от нас имат привилегията да избират начина, по който да умрат — каза спокойно Хайме. — Това ще бъде бързо и безболезнено. Ако те предам на моите хора, няма да мога да ти обещая такова нещо.

— Хайме… някога те обичах. Трябва да ми повярваш. Моля те…

— Изпий го. — Гласът му беше неумолим.

Ампаро го изгледа продължително, след това взе чашата.

— Ще пия за твоята смърт.

Той видя как Ампаро поднесе чашата към устните си и изпи виното на един дъх. Тя потрепера.

— Какво ще стане сега?

— Ще ти помогна да се качиш по стълбите. Ще те оставя да си легнеш. Ще заспиш.

Очите на Ампаро бяха пълни със сълзи.

— Ти си глупак — пошепна тя. — Хайме… аз умирам и ти казвам, че те обичах толкова… — Думите й започнаха да се сливат.

Хайме стана и помогна на Ампаро да се изправи. Тя стоеше неустойчиво. Стаята изглеждаше, че се клати.

— Хайме…

Той я изведе през вратата във фоайето, като я държеше. Ларго Кортес го очакваше с ключ в ръка.

— Ще я заведа до стаята й — каза Хайме. — Погрижи се да не я безпокоят.

— Добре.

Кортес видя как Хайме почти носи Ампаро нагоре по стълбите.

В своята стая Меган си мислеше колко е странно да си сама в хотелска стая в курортен град. Сан Себастиан беше пълен с хора в почивка, на сватбено пътешествие и влюбени, които си прекарваха щастливо времето в стотици други хотелски стаи. Изведнъж Меган почувства желание Хайме да е с нея и си помисли какво би било той да прави любов с нея. Всички чувства, които бе потискала толкова дълго, сега прииждаха на бурни вълни.

„Но какво стори Хайме на Ампаро? Възможно ли е той да я е… не, никога не би могъл да го направи. Или би могъл? Желая го — помисли си тя. — О, Господи, какво става с мен? Какво да правя?“

Рикардо свиреше с уста, докато се обличаше. Беше в чудесно настроение.

„Аз съм най-щастливият мъж на света — мислеше си той. — Във Франция ще се оженим. Отвъд границата в Байон има една красива църква. Утре…“