Сидни Шелдън - Пясъците на времето

В своята стая Грасиела се къпеше, наслаждавайки се на топлата вода, като мислеше за Рикардо. Усмихна се и си помисли:

„Ще го направя толкова щастлив. Благодаря ти, Господи.“

Феликс Карпио си мислеше за Хайме и Меган.

„Само слепецът не би видял привличането между тях. Това ще донесе нещастие. Монахините принадлежат на Бога. Достатъчно е това, че Рикардо е отнел Грасиела от призванието й.“ Но Хайме винаги е бил дързък. Какво щеше да направи с тази?

Петимата вечеряха в трапезарията на хотела. Никой не говореше за Ампаро.

Гледайки Хайме, Меган се почувства внезапно неловко, сякаш той можеше да отгатне мислите й.

„По-добре е да не задавам въпроси — реши тя. — Зная, че никога не би направил нещо жестоко.“

Те констатираха, че Ларго Кортес не бе преувеличил оценката на вечерята. Яденето започна с gazpacho — гъста студена супа, приготвена от домати, краставици и накиснат във вода хляб. Последваха салата от пресни зеленчуци, огромно блюдо с paella — ориз, скариди, пиле и зеленчуци в чудесен сос. Завършиха с плодова пита. Това бе първото топло ястие, което Рикардо и Грасиела бяха вкусвали от дълго време.

Когато яденето свърши, Меган стана.

— Трябва да си лягам.

— Почакайте — каза Хайме. — Той я придружи до едно уединено място във фоайето. — За утре…

— Да?

Тя разбра какво ще пита той. Това, което не знаеше, бе, какво ще му отговори.

„Променила съм се — помисли Меган. — Бях толкова сигурна по отношение на живота си. Вярвах, че имам всичко, което искам.“

Хайме каза:

— Наистина ли искате да се върнете пак в манастир?

„Дали искам?“

Той чакаше отговор.

„Трябва да бъда честна с него“ — помисли Меган. Погледна го в очите и каза:

— Не зная какво искам, Хайме. Объркана съм.

Хайме се усмихна. Той се поколеба, подбирайки думите си внимателно.

— Меган… тази борба ще свърши скоро. Ние ще получим това, което искаме, защото хората са с нас. Не мога да искам от вас да споделите с мен опасностите сега, но бих искал да ме чакате. Имам леля, която живее във Франция. При нея ще бъдете в безопасност.

Меган го погледна продължително, преди да отговори.

— Хайме… дайте ми време да помисля за това.

— Значи не казвате не?

Меган произнесе тихо:

— Не казвам не.

Никой от групата не заспа тази нощ. Имаше много, за което да мислят, твърде много конфликти за разрешаване.

Меган стоеше будна, преживявайки отново миналото си. Годините в сиропиталището и оттеглянето в манастира. След това внезапното излизане в света, от който се бе отказала завинаги. Хайме Миро рискуваше живота си, като се бореше за това, в което вярваше.

„А в какво вярвам аз? — питаше се Меган. — Как бих искала да прекарам остатъка от живота си?“

Веднъж бе направила своя избор. Сега беше принудена да избира отново. Трябваше да си даде отговор до сутринта.

Грасиела също мислеше за манастира. „Това бяха щастливи мирни години. Чувствах се толкова близо до Бога. Ще ми липсва ли това?“

Хайме мислеше за Меган.

„Не бива да се връща. Искам я до себе си. Какъв ще бъде отговорът й?“

Рикардо беше твърде възбуден, за да спи, увлечен в планове за сватбата. Църквата в Байон…

Феликс се чудеше как да се отърват от тялото на Ампаро.

„Нека Ларго Кортес се погрижи за това.“

Рано на следната сутрин групата се срещна във фоайето. Хайме се приближи до Меган.

— Добро утро.

— Добро утро.

— Помислихте ли за нашия разговор?

През цялата нощ не бе мислила за нищо друго.

— Да. Хайме.

Той я погледна в очите, опитвайки се да прочете отговора в тях.

— Ще ме чакате ли?

— Хайме…

В този момент Ларго Кортес побърза към тях. С него беше жилест на вид човек над петдесет.

— Опасявам се, че няма да има никакво време за закуска — каза Кортес. — Трябва да тръгвате. Това е Хосе Себриан — вашият водач. Ще ви преведе през планината на френска територия. Той е най-добрият водач в Сан Себастиан.

— Радвам се да ви видя, Хосе — каза Хайме. — Какъв е планът ви?

— Първата част от пътя ще минем пеша — каза им Хосе Себриан. — От другата страна на границата ще ни очакват коли. Трябва да бързаме. Тръгвайте, моля.

Групата излезе на улицата, огряна от ярките слънчеви лъчи.

Ларго Кортес излезе от хотела, за да ги изпрати.

— Спокойно пътуване — пожела той.

— Благодаря ти за всичко — отговори Хайме. — Ще се върнем, приятелю. По-скоро, отколкото си мислиш.

— Насам — разпореди Хосе Себриан.

Групата тръгна към площада. И в този момент в двата края на улицата изникнаха войници и членове на Групата за специални операции, преграждайки пътя. Бяха поне десетина, тежко въоръжени. Водеха ги полковник Рамон Акока и полковник Фал Состело.