Сидни Шелдън: Кой се страхува от мрака

— Съжалявам, Каролин, но просто не мога…

Приятелката й я прегърна.

— Знам. Но ти имаш много приятели, които искат да те видят.

Даян поклати глава.

— Не. Не ис…

— Даян, Ричард е мъртъв, но ти си жива. Не отблъсквай хората, които те обичат. Ще им се обадя.

Множество приятели на Даян и Ричард започнаха да телефонират и да я посещават и тя трябваше да слуша безкраен низ от клишета:

— Погледни го от тази страна, Даян. Ричард почива в мир…

— Бог го е повикал при себе си, скъпа…

— Знам, че Ричард е в рая и те закриля…

— Отишъл е на по-хубаво място…

— Възнесъл се е при ангелите…

На Даян й се искаше да изкрещи.

Потокът от гости й се струваше безкраен. В апартамента дойде Пол Дикън, собственикът на галерията, която излагаше нейните картини, и я прегърна.

— Опитвах се да се свържа с теб, но…

— Знам.

— Много ми е мъчно за Ричард. Той беше истински джентълмен. Но, Даян, не бива да се изолираш така. Хората искат да видят прекрасните ти творби.

— Не мога. Вече няма значение. Пол. Нищо няма значение. Свършено е с мен.

Нищо не можеше да я разубеди.

Когато на другия ден на вратата се позвъни, Даян неохотно отиде да отвори. Погледна през шпионката и видя групичка деца. Озадачи се, но им отключи. Бяха десетина, все момчета.

Едното носеше букет.

— Добро утро, госпожо Стивънс. — Детето й подаде букета.

— Благодаря. — Даян изведнъж си спомни кои са тези хлапета. Бейзболистите, които бе тренирал Ричард.

Беше получила безброй кошници с цветя, съболезнователни картички и имейли, ала този подарък я трогна най-дълбоко.

— Заповядайте.

Момчетата се стълпиха в стаята.

— Само искахме да ви кажем, че ужасно съжаляваме.

— Съпругът ви беше страхотен човек.

— Адски готин беше.

— Беше жесток треньор.

Даян само можеше да преглъща сълзите си.

— Благодаря ви. И той смяташе, че сте страхотни. Много се гордееше с всички ви. — Тя дълбоко си пое дъх. — Искате ли нещо безалкохолно или…

— Не, благодаря, госпожо Стивънс — отговори десетгодишният Тим Холм. — Просто искахме да ви кажем, че той ще липсва и на нас. Всички дадохме пари за цветята. Струват дванайсет долара. Както и да е, просто искахме да знаете, че съжаляваме.

Даян ги погледна и тихо отвърна:

— Благодаря ви, момчета. Знам, че Ричард щеше да ви е благодарен, задето сте дошли.

Децата смутено се сбогуваха и си тръгнаха.

Докато ги проследяваше с поглед, тя си спомни първия път, когато бе присъствала на тренировката им. Ричард беше разговарял с тях, като че ли е на тяхната възраст, на понятен за тях език, и те го обичаха тъкмо заради това. „Тогава започнах да се влюбвам в него“ — помисли си Даян.

Навън се разнесе гръм и първите капки дъжд затрополиха по прозорците като Божии сълзи. „Дъжд“. Беше се случило през един уикенд…

— Обичаш ли да ходиш на пикник? — попита Ричард.

— Обожавам.

Той се усмихна.

— Знаех си. Значи отиваме на пикник. Ще те взема утре по обяд.

Беше красив слънчев ден. Ричард бе подготвил пикник насред Сентръл Парк. Имаше сребърни прибори и ленена покривка, а когато видя съдържанието на кошницата, Даян се засмя. Ростбиф… шунка… сирена… два големи пая… различни напитки и шест вида десерт.

— Тук има достатъчно за цял полк! Чакаш ли някого? — И в главата й изскочи неканена мисъл. „Свещеник?“ Тя се изчерви.

Ричард я наблюдаваше.

— Добре ли си?

Дали е добре ли? „Никога не съм била толкова щастлива“ — помисли си Даян.

— Да, Ричард — отвърна тя.

Той кимна.

— Хубаво. Няма да чакаме полка. Да започваме.

Докато се храниха, имаха да си казват много неща и сякаш се сближаваха с всяка дума. Сексуалното привличане помежду им се усилваше и двамата го усещаха. И насред този прекрасен следобед не щеш ли заваля дъжд. Подгизнаха за броени минути.

— Съжалявам — мрачно каза Ричард. — Трябваше да го предвидя — във вестника пишеше, че няма да вали. Боя се, че пикникът ни се провали и…

Даян се приближи до него.

— Нима?

В следващия миг се озова в прегръдките му и устните й се притискаха към неговите. Стана й горещо.

— Трябва да съблечем тези мокри дрехи — заяви тя, когато най-после се отдръпна.

Ричард се засмя.

— Права си. Не бива да се разбо…

— При теб или при мен? — прекъсна го Даян.

Той внезапно се скова.

— Сигурна ли си, Даян? Питам, защото… това не е приключение само за една нощ.

— Знам — тихо отвърна тя.

След половин час бяха в апартамента на Даян, събличаха се, милваха се, опипваха се и накрая, когато повече не издържаха, се прехвърлиха на леглото.