— Не, госпожо. — Гринбърг замълча за миг. — Може ли да вляза?
— Заповядайте.
Той влезе в апартамента.
Даян намръщено го наблюдаваше.
— За какво става дума? Случило ли се е нещо?
Думите заседнаха в гърлото му.
— Да. Съжалявам. Хм… Боя се, че ви нося лоша вест. Отнася се за мъжа ви.
— Какво се е случило? — Гласът й трепереше.
— Злополука.
Побиха я тръпки.
— Каква злополука?
Гринбърг дълбоко си пое дъх.
— Съпругът ви снощи е бил убит, госпожо Стивънс. Тази сутрин намерихме трупа му под един мост на Ист Ривър.
Даян дълго го зяпа, после бавно поклати глава.
— Имате грешка, господин лейтенант. Мъжът ми е на работа, в лабораторията си.
Щеше да е още по-трудно, отколкото очакваше детективът.
— Госпожо Стивънс, съпругът ви прибра ли се снощи?
— Не, но Ричард често работи по цяла нощ. Той е учен. — Все повече започваше да се дразни.
— Госпожо Стивънс, знаете ли, че съпругът ви е имал връзка с мафията?
Даян пребледня.
— С мафията ли? Да не сте луд?
— Открихме…
Тя се задъха.
— Покажете ми документите си.
— Разбира се. — Детектив Гринбърг извади служебната си карта и й я показа.
Даян й хвърли бегъл поглед, върна му я и го зашлеви през лицето.
— За какво ви плаща общината, да обикаляте и да плашите мирните граждани ли? Мъжът ми не е мъртъв! Просто е на работа — извика тя.
Гринбърг я погледна в очите и видя смайването и отрицанието в тях.
— Госпожо Стивънс, искате ли да пратя някого да се погрижи за вас и…
— За вас трябва да се погрижат. Веднага се махайте оттук!
— Госпожо Стивънс…
— Махайте се!
Детективът извади визитна картичка и я остави на една масичка.
— В случай, че се наложи да разговаряте с мен, ето номера ми.
„Е, наистина се справих блестящо — помисли си на излизане. — Спокойно можех да я попитам: «Вие ли сте вдовицата Стивънс?»“
Когато полицаят си тръгна, Даян заключи вратата и треперливо въздъхна.
Какъв идиот! Да обърка адреса и така да я уплаши! Трябваше да се оплаче от него! Погледна си часовника. Ричард скоро щеше да се прибере. Трябваше да направи вечерята. Щеше да го зарадва с паеля, любимото му ястие. Тя отиде в кухнята и започна да готви.
Заради секретността на работата на Ричард, Даян никога не го смущаваше в лабораторията и когато не й се обаждаше, знаеше, че мъжът й ще закъснее. В осем часа паелята беше готова. Даян я опита и доволно се усмихна. Бе точно такава, каквато я обичаше Ричард. В десет него още го нямаше. Тя прибра паелята в хладилника и остави самозалепваща се бележка на вратата: „Скъпи, вечерята е в хладилника. Събуди ме“. Когато се прибереше, Ричард щеше да е гладен.
Внезапно се почувства изтощена. Съблече се по нощница, изми си зъбите и си легна. След няколко минути заспа дълбоко.
Събуди се в три през нощта с писък.
Спря да трепери едва призори. Зъзнеше до мозъка на костите си. Ричард беше мъртъв. Никога повече нямаше да го види, да чуе гласа му, да усети прегръдката му. „ Аз съм виновна — мислеше си. — Изобщо не биваше да се явявам в съда. О, Ричард, прости ми… прости ми, моля те… няма да мога да живея без теб. Ти беше моят живот, причината за моето съществувание. Вече нямам защо да живея“.
Искаше й се да се свие на топчица.
Искаше й се да изчезне.
Искаше й се да умре.
Лежеше отчаяна, мислеше си за миналото, за това как Ричард бе преобразил живота й…
Даян Уест беше израснала в Сандс Пойнт, щата Ню Йорк, район на спокойствие и охолство. Баща й бе хирург, а майка й — художничка и Даян беше започнала да рисува на тригодишна възраст. Завърши пансиона „Сейнт Пол“ и през първата си година в колежа имаше кратка връзка с чаровния си преподавател по математика. Той й каза, че иска да се ожени за нея, защото е единствената жена на света за него. Когато научи, че има жена и три деца, Даян реши, че нещо не е наред или с математиката му, или с паметта му, затова се прехвърли в колежа „Уелсли“.
Беше обсебена от изкуството и всеки свободен момент рисуваше. Когато завърши, вече продаваше картините си и си печелеше репутация на обещаваща художничка.
Същата есен една известна галерия на Пето авеню й организира изложба, която постигна огромен успех. Собственикът на галерията Пол Дикън, богат и начетен афроамериканец, даде рамо на кариерата й.
Вечерта на откриването салонът беше пълен. Широко усмихнат, Дикън забърза към Даян.
— Поздравления! Вече продадохме повечето картини! След няколко месеца ще направим нова изложба — веднага щом си готова.
Читать дальше