Сидни Шелдън: Кой се страхува от мрака

— Прекрасно, Пол — развълнува се тя.

— Заслужаваш го. — Дикън я потупа по рамото и се отдалечи.

Даян даваше автограф, когато зад нея се приближи непознат мъж и тя чу глас:

— Много ми харесва фигурата ви.

Тя се вцепени. После бясно се обърна и отвори уста да му отправи остра реплика, но непознатият продължи:

— Има изяществото на Розети или Мане. — Докато говореше, разглеждаше една от картините й.

Даян се овладя навреме.

— О — тя внимателно се вгледа в него. Изглеждаше трийсетинагодишен. Висок малко над метър и осемдесет, с атлетично телосложение, руса коса и ясни сини очи. Носеше кафеникав костюм, бяла риза и кафява вратовръзка.

— Ами… благодаря.

— Кога започнахте да рисувате?

— Като малка. Майка ми беше художничка.

Той се усмихна.

— Моята майка беше готвачка, обаче аз не мога да готвя. Знам как се казвате. Аз съм Ричард Стивънс.

В този момент се появи Пол Дикън. Носеше три пакета.

— Ето картините ви, господин Стивънс. Честито. — Подаде ги на мъжа и се отдалечи.

Даян изненадано погледна Стивънс.

— Купили сте три мои картини?!

— Вкъщи имам още две.

— Ами… Поласкана съм.

— Ценя таланта.

— Благодаря.

Той се поколеба.

— Сигурно сте заета, затова ще бягам…

— Не, свободна съм — чу се да отговаря Даян.

Ричард Стивънс се усмихна.

— Чудесно. — После пак се поколеба. — Можете да ми направите голяма услуга, госпожице Уест.

Даян погледна лявата му ръка. Не носеше венчална халка.

— Да?

— Случайно имам два билета за премиерата на ривайвала на „Безгрижният дух“ от Ноел Кауърд за утре вечер и няма с кого да отида. Свободна ли сте?…

Тя го стрелна с очи. Изглеждаше симпатичен и много привлекателен, ала в крайна сметка изобщо не го познаваше. „Прекалено опасно“, помисли си Даян в момента, в който се чу да отвръща:

— С удоволствие.

Следващата вечер мина великолепно. Ричард Стивънс се оказа забавен събеседник и двамата моментално си допаднаха. Интересуваха се от изобразително изкуство, музика и какво ли още не. Той я привличаше, ала Даян не беше сигурна дали чувствата им са взаимни.

— Свободна ли си утре вечер? — накрая попита Ричард. В гласа й нямаше никакво колебание.

— Да.

Вечеряха в тихо ресторантче в Сохо.

— Разкажи ми за себе си, Ричард.

— Няма много за разказване. Роден съм в Чикаго. Баща ми беше архитект и проектираше сгради по цял свят. Ние с майка ми пътувахме с него. Обиколил съм пет-шест училища в чужбина и научих няколко езика като самоотбрана.

— С какво се занимаваш? С какво си изкарваш прехраната?

— Работя в КИГ — Кингсли Интернешънъл Груп. Това е голям мозъчен тръст.

— Звучи интересно.

— Така е. Правим супермодерни проучвания. Ако имахме девиз, щеше да е нещо от рода на „Ако сега не знаем отговора, почакайте до утре“.

След вечеря Ричард я изпрати до вкъщи. На вратата я хвана за ръка и каза:

— Беше ми много приятно. Благодаря ти.

И си отиде.

Даян го проследи с поглед. „Радвам се, че е джентълмен, а не вълк — помисли си. — Страшно се радвам. По дяволите!“

Прекарваха заедно всяка вечер и всеки път щом видеше Ричард, Даян усещаше топлина.

— Всяка събота тренирам един детски бейзболен отбор — каза той една петъчна вечер. — Искаш ли да дойдеш да погледаш?

Даян кимна.

— С удоволствие, тренер.

На другата сутрин гледа как Ричард работи с ентусиазираните малки бейзболисти. Беше внимателен, грижовен и търпелив, закрещя заедно с всички, когато десетгодишният Тим Холм хвана една невероятна топка, и по всичко личеше, че децата го обожават.

„Влюбвам се — помисли си Даян. — Влюбвам се“.

След няколко дни Даян се срещна на обяд с няколко свои приятелки и на излизане от ресторанта минаха покрай дюкянче на циганка ясновидка.

— Хайде да чуем какво ни очаква — импулсивно предложи тя.

— Не мога, Даян. Трябва да се връщам на работа.

— И аз.

— Аз трябва да взема Джони.

— Ти влез и после ще ни разкажеш какво ти е предрекла.

— Добре.

След минутка седеше срещу старица със спаружено лице, уста пълна със златни зъби и мръсна забрадка на главата.

„Това е безумно, защо го правя?“ — помисли си. Ала знаеше защо. Искаше да попита дали двамата с Ричард имат бъдеще заедно. „Само за забавление“, каза си.

Старицата взе колода карти таро и започна да ги размесва, без да я поглежда.

— Искам да знам дали…

— Шшт. — Циганката обърна една карта. Беше Шутът, облечен в пъстри дрехи и с чанта в ръка. Жената се вторачи в него. — Ще научиш много тайни. — Обърна нова карта. — Това е Луната. Изпитваш желания, в които не си уверена.