Сидни Шелдън: Кой се страхува от мрака

Даян се поколеба и кимна.

— Свързани ли са с мъж?

— Да.

Старицата обърна трета карта.

— Това е картата на влюбените.

Даян се усмихна.

— Това добра поличба ли е?

— Ще видим. Следващите три карти ще ни покажат. — Нова карта. — Обесеният. — Старицата се намръщи, обърна пета карта и промълви: — Дяволът.

— Това лошо ли е? — весело попита Даян.

Циганката не отговори и обърна следващата карта. После поклати глава. Гласът й прозвуча злокобно тихо:

— Картата на смъртта.

Даян се изправи и заяви ядосано:

— Не вярвам нито дума.

Старицата я погледна и отговори с кух глас:

— Няма значение дали вярваш. Отвсякъде си заобиколена със смърт.

Берлин, Германия

Комисар Ото Шифер, двама униформени полицаи и домоуправителят на блока хер Карл Гьоц зяпаха голото тяло на дъното на преливащата вана. На шията на жената се виждаше синина.

Комисарят посочи капещата от крана вода.

— Студена е. — Той помириса празната бутилка от алкохол до ваната и се обърна към домоуправителя. — Как се казва?

— Соня Фербрюге. Мъжът й е Франц Фербрюге. Някакъв учен.

— С мъжа си ли живеят тук?

— От седем години. Наематели мечта. Винаги навреме си плащат наема. Никога не съм имал проблеми с тях. Всички ги обичат… — Той се усети и млъкна.

— Фрау Фербрюге работеше ли?

— Да, в едно от ония интернет кафета, където хората плащат за компютри…

— Как открихте трупа?

— Заради крана на студената вода. Няколко пъти се опитвах да го поправя, обаче все не успявах съвсем.

— И?

— Тая сутрин наемателят в долния апартамент се оплака, че таванът му течал. Дойдох тук, почуках на вратата и след като не ми отвориха, отключих със своя ключ. Влязох в банята и открих… — Гласът му секна.

В банята влезе друг детектив.

— В шкафовете няма друг алкохол освен вино.

Комисарят кимна.

— Ясно. — Посочи бутилката до ваната. — Проверихте ли я за отпечатъци?

— Да.

Шифер се обърна към Карл Гьоц.

— Знаете ли къде е хер Фербрюге?

— Не. Винаги го виждам сутрин, когато отива на работа, обаче… — Той безпомощно разпери ръце.

— Знаете ли дали хер Фербрюге е имал намерение да замине за някъде?

— Нямам представа.

Комисарят се обърна към детектива.

— Поговорете с другите наематели. Вижте дали фрау Фербрюге напоследък е изглеждала потисната, дали са се карали с мъжа си и дали е пиела. Съберете колкото може повече информация. — Погледна Карл Гьоц. — Ще проверим мъжа й. Ако се сетите за нещо важно…

Домоуправителят колебливо отговори:

— Не знам дали е важно, обаче един от наемателите ми каза, че снощи пред блока била паркирана линейка и той попитал дали някой е болен. Когато излязох да видя какво става, линейката вече я нямаше. Важно ли е?

— Ще проверим — отвърна комисарят.

— Ами… ами тялото й? — нервно попита Карл Гьоц.

— Патологът пристига. Изпразнете ваната и я завийте с хавлия.

„Боя се, че ви нося лоша вест… е бил убит… намерихме трупа му под един мост…“

За Даян Стивънс времето беше спряло. Тя безцелно кръстосваше големия, пълен със спомени апартамент и си мислеше: „Вече не е хубав… Вече няма топлина… без Ричард това е само купчина студени тухли. Никога повече няма да има живот“.

Строполи се на дивана и затвори очи. „Ричард, скъпи, на сватбата ни ме попита какъв подарък искам. Отговорих ти, че не искам нищо. Сега обаче искам. Върни се при мен. Няма значение, че не те виждам. Просто ме прегърни. Ще разбера, че си тук. Имам нужда пак да усетя докосването ти. Искам да галиш гърдите ми… Искам да си представя, че те чувам да казваш, че готвя най-вкусната паеля на света… Искам да те чуя да ми казваш да престана да те отвивам… Искам да те чуя да ми казваш, че ме обичаш“. Опита се да овладее внезапно бликналите сълзи, ала не успя.

Прекара следващите два дни, заключена в сумрачния апартамент. Не вдигаше телефона и не отваряше вратата на никого. Криеше се като ранено животно. Искаше да остане сама с мъката си. „Ричард, толкова много пъти ми се е искало да ти кажа: «Обичам те», за да ми отговориш: «И аз те обичам!» Но не исках да ти досаждам. Каква глупачка съм била! Сега имам нужда от теб!“

Накрая, когато и телефонът, и звънецът на вратата зазвъняха непрекъснато, Даян отвори.

На прага стоеше Каролин Тер, една от най-близките й приятелки.

— Изглеждаш ужасно — каза Каролин. После гласът й омекна. — Всички се опитват да се свържат с теб, мила. Умряхме си от притеснение.