Сидни Шелдън: Кой се страхува от мрака

Ричард беше мил, нежен и страстен и всичко бе вълшебно; езикът му я откри и бавно започна да се движи по нея, сякаш леки вълни плискаха кадифен плаж, после проникна в нея и я изпълни.

Прекараха останалата част от следобеда и почти цялата вечер в разговори и любене и отвориха сърцата си един за друг.

На сутринта, докато Даян приготвяше закуската, Ричард я попита:

— Ще се омъжиш ли за мен, Даян?

Тя се обърна към него и тихо отвърна:

— О, да.

Сватбата беше след месец. Церемонията бе топла и чудесна, приятелите и роднините поздравиха младоженците и когато видя сияещото лице на Ричард, Даян си помисли за предсказанието на циганката и се усмихна.

Бяха решили да заминат на меден месец във Франция, ала Ричард й се обади от работа.

— Появи се нов проект и не мога да отсъствам. Съгласна ли си да го отложим за след няколко месеца? Извинявай, миличка.

— Естествено, че съм съгласна, скъпи.

— Искаш ли да обядваме заедно?

— С удоволствие.

— Ти обичаш френска кухня. Знам един страхотен френски ресторант. Ще те взема след половин час.

След трийсет минути Ричард я чакаше навън.

— Здрасти, мила. Трябва да се срещна с един клиент на летището. Заминава за Европа. Ще се сбогуваме и после ще отидем на обяд.

Тя го прегърна.

— Чудесно.

— Той има частен самолет — осведоми я Ричард, когато стигнаха на летище „Кенеди“. — Ще се срещнем с него на пистата.

Охраната ги пусна в забранената зона, където чакаше един челинджър. Ричард се огледа.

— Още го няма. Хайде да почакаме в самолета.

— Добре.

Качиха се по стълбичката и влязоха в луксозната машина. Двигателите работеха.

Стюардесата се появи в салона.

— Добро утро.

— Добро утро — поздрави Ричард.

Даян се усмихна и също каза:

— Добро утро.

Стюардесата затвори вратата на пилотската кабина. Даян погледна Ричард.

— Много ли ще се забави клиентът ти, как смяташ?

— Не би трябвало.

Ревът на двигателите се усили. Самолетът се раздвижи. Даян погледна през прозореца и пребледня.

— Ричард, ние излитаме!

Той изненадано се обърна към нея.

— Сигурна ли си?

— Погледни през прозореца. — Даян се паникьоса. — Кажи… кажи на пилота…

— Какво да му кажа?

— Да спре!

— Не мога. Вече сме тръгнали.

Даян се ококори.

— Къде отиваме? — след кратко мълчание попита тя.

— А, не ти ли споменах? В Париж. Напи каза, че обичаш френската кухня?

Жена му ахна. После изражението й се промени.

— Ричард, не мога да замина за Париж така. Нямам дрехи. Нямам грим. Нямам…

— Чувал съм, че в Париж също има магазини — прекъсна я той.

Даян се втренчи в него и го прегърна.

— О, глупчо! Обичам те.

Ричард широко се усмихна.

— Нали искаше меден месец. Е, получаваш го.

На „Орли“ ги посрещна лимузина, която ги закара в хотел „Плаза Атене“.

— Апартаментът ви е готов, господин и госпожа Стивънс — каза управителят, когато пристигнаха.

— Благодаря.

Настаниха ги в апартамент 310. Управителят отвори вратата и младоженците влязоха вътре. Даян се закова на място. По стените висяха шест нейни картини. Тя се обърна към Ричард.

— Аз… как е възможно?…

— Нямам представа — невинно отвърна той. — Предполагам, че и тук имат вкус.

Даян страстно го целуна.

Париж се оказа страната на чудесата. Първо се отбиха в Живанши да си купят дрехи, после отидоха в Луи Вуитон да изберат куфари за новите си придобивки.

Разходиха се по Шанз Елизе до Плас дьо ла Конкорд и видяха Ла Мадлен и Пале Бурбон. Обиколиха Плас Вандом и прекараха един ден в Лувъра. Насладиха се на парка в музея на Роден, а вечер избираха прелестни романтични ресторантчета.

На Даян й се струваха странни само телефонните разговори, които Ричард провеждаше в странни часове.

— Кой се обажда? — попита веднъж тя, когато в три през нощта мъжът й затвори слушалката.

— Служебен разговор.

„Посред нощ?“ — зачуди се Даян.

— Даян! Даян!

Тя излезе от унеса си. До нея стоеше Каролин Тер.

— Добре ли си?

— Аз… нищо ми няма.

Каролин я прегърна.

— Просто имаш нужда от време. Минали са само няколко дни. — Тя се поколеба. — Между другото, погрижила ли си се за погребението?

Погребение. Най-тъжната дума на света. В нея отекваха траурни звуци, ехо на отчаяние.

— Ами… не можех… да се насиля да…

— Нека ти помогна. Ще избера ковчег и…

— Не! — Отговорът се получи по-рязък, отколкото възнамеряваше Даян.

Каролин я погледна озадачено.