Сидни Шелдън - Кой се страхува от мрака

На другия ден получи съобщение на телефонния секретар:

„Госпожо Стивънс, тук е детектив Гринбърг. Исках да ви съобщя, че всичко е уредено. Разговарях с траурния дом «Далтън»… — Последва кратка пауза. — Желая ви всичко хубаво… Дочуване“.

Даян се обади на Рон Джоунс.

— Научих, че тялото на мъжа ми вече е при вас.

— Да, госпожо Стивънс. Наредих да се погрижат за козметиката и получихме дрехите, които ни пратихте. Благодаря.

— Мислех си… дали погребението може да се уреди за петък?

— Разбира се. Ще се погрижим за всички подробности. Предлагам да е в единайсет часа.

„След три дни с Ричард ще се разделим завинаги. Или поне докато не отида при него“.

В четвъртък сутринта, докато Даян подготвяше последните неща за погребението и проверяваше дългия списък от поканени, телефонът иззвъня.

— Госпожа Стивънс?

— Да.

— Обажда се Рон Джоунс. Само исках да ви съобщя, че изпълнихме новите ви нареждания, точно както ни ги предаде секретарката ви.

— Секретарката ми ли?… — озадачи се Даян.

— Да, по телефона.

— Но аз нямам…

— Честно казано, малко се изненадах, но, разбира се, решението си е ваше. Преди час кремирахме тялото на съпруга ви.

Париж, Франция

Кели Харис беше избухнала в света на модата като фойерверк. Беше двайсет и пет годишна, афроамериканка с кожа като течен мед и лице — мечта за всеки фотограф. Имаше меки кафяви интелигентни очи, чувствени пълни устни, прелестни дълги крака и фигура, изпълнена с еротични обещания. Тъмната й коса нарочно небрежно беше подстригана късо, с отделни кичури, пръснати по челото. По-рано същата година читателите на списанията „Ел“ и „Мадмоазел“ бяха избрали Кели за най-красив модел на света.

След като се облече, тя се огледа, както винаги обзета от почуда. Мезонетът бе разкошен. Намираше се на Рю Сен Луи ан Лил в Четвърти район на Париж. Двукрилата входна врата водеше към изящен коридор с висок таван и мека жълта ламперия. Дневната беше обзаведена с еклектична смесица от френски и английски мебели. От терасата се разкриваше изглед към Нотър Дам отвъд Сена.

Кели с нетърпение очакваше уикенда. Съпругът й щеше да я заведе на една от своите изненадващи екскурзии.

— Искам да се приготвиш, скъпа. Там, където отиваме, ще ти хареса — беше й казал.

Кели се усмихна. Марк бе най-прекрасният мъж на света. После си погледна часовника и въздъхна. „Трябва да побързам — помисли си тя. — Ревюто започна след половин час“.

След няколко минути излезе в коридора и тръгна към асансьора. Вратата на съседния апартамент се отвори и от там излезе мадам Жозет Лапойнт. Дребна, пълна жена, тя винаги имаше добра дума за Кели.

— Добър ден, мадам Харис.

Кели се усмихна.

— Добър ден, мадам Лапойнт.

— Изглеждате прелестно, както винаги.

— Благодаря. — Кели натисна бутона на асансьора.

На три метра от тях едър мъж в работни дрехи поправяше елтабло на стената. Той хвърли поглед към двете жени и бързо се извърна.

— Как върви работата ви? — попита мадам Лапойнт.

— Много добре, благодаря.

— Скоро трябва да дойда на някое ваше ревю.

— С удоволствие ще го уредя, когато пожелаете.

Асансьорът пристигна. Кели и мадам Лапойнт се качиха в кабината. Мъжът в работни дрехи извади малко уоки-токи, припряно каза нещо и бързо се отдалечи.

Когато асансьорната врата започна да се затваря, Кели чу, че телефонът в апартамента й звъни, и се поколеба. Бързаше, ала можеше да се обажда Марк.

— Вие вървете — каза тя на мадам Лапойнт.

Слезе от асансьора, извади ключа си и се втурна обратно в апартамента. Изтича при телефона и вдигна слушалката.

— Марк?

— Нанет? — попита непознат глас. Кели се разочарова.

— Il n’y a personne qui repond a ce nom ici 4 4 Тук няма такава (фр.). — Б.пр. .

— Pardonnez moi 5 5 Извинете ме (фр.). — Б.пр. .

Грешка. Кели затвори. В същия момент отекна мощен грохот, който разтърси цялата кооперация. След миг се разнесоха гласове и викове. Ужасена, тя изтича в коридора да види какво се е случило. Суматохата идваше отдолу. Кели се спусна по стълбището и когато стигна във фоайето, чу врява в мазето.

Плахо слезе долу и смаяно се закова на място, когато видя смачканата асансьорна кабина и ужасяващо обезобразеното тяло на мадам Лапойнт. Призля й. „Бедната жена. Само допреди минута беше жива, а сега… И аз можех да съм с нея. Ако не беше звъннал телефонът…“

Около кабината се трупаше тълпа, отвън завиха сирени. „Би трябвало да остана — виновно си помисли Кели, — но не мога. Налага се да отида на ревюто“. Погледна трупа и прошепна: