Сидни Шелдън: Кой се страхува от мрака

Даян заговори отново. Гласът й трепереше.

— Не разбираш ли? Това е… това е последното, което мога да направя за Ричард. Искам погребението му да е специално. Той би желал да присъстват всичките му приятели, за да се сбогуват. — По бузите й се стичаха сълзи.

— Даян…

— Трябва лично да избера ковчега на Ричард, за да съм сигурна, че… че ще спи спокойно.

Каролин нямаше какво да каже.

Същия следобед детектив Ърл Гринбърг беше в кабинета си. Телефонът иззвъня.

— Търси ви Даян Стивънс.

О, не. Спомняше си шамара, който му бе залепила при последната им среща. Какво ли искаше сега? Сигурно пак щеше да се оплаква.

— Детектив Гринбърг.

— Тук е Даян Стивънс. Обаждам ви се по две причини. Първо, искам да ви се извиня. Държах се много зле и искрено съжалявам.

Той се смая.

— Няма нужда да се извинявате, госпожо Стивънс. Разбирам какво преживявате.

Детективът зачака. Последва мълчание.

— Казахте, че се обаждате по две причини.

— Да. Полицията е задържала някъде тялото… — гласът й секна, — тялото на мъжа ми. Как мога да го получа? Уреждам… погребението му в траурния дом „Далтън“.

Отчаянието в гласа й го накара да потрепери.

— Боя се, че засега това не е възможно, госпожо Стивънс. Първо патоанатомията трябва да предаде доклад за аутопсията и после трябва да се уведомят различните… — Той се замисли за миг и взе решение. — Вижте, сега това не ви е до главата. Аз ще се заема с формалностите. Всичко ще е уредено след два дни.

— О. Ами… благодаря ви. Много благодаря. — Тя се задави и връзката прекъсна.

Ърл Гринбърг дълго седя неподвижно, замислен за Даян Стивънс и за скръбта, която преживяваше. После се зае с формалностите.

Траурният дом „Далтън“ се намираше в източния край на Медисън Авеню — внушителна двуетажна сграда с фасада на южняшко имение. Интериорът бе изпълнен с вкус, с меко осветление, светли завеси и драперии.

— Имам среща с господин Джоунс — каза Даян на секретарката. — Даян Стивънс.

— Един момент.

Секретарката се обади по телефона и след минута се появи управителят, сивокос мъж с приятно лице.

— Аз съм Рон Джоунс. Разговаряхме по телефона. Знам, че в такъв момент всичко е ужасно трудно, госпожо Стивънс, и нашата работа е да ви освободим от това бреме. Само ми кажете какво искате и ще се погрижим желанието ви да бъде изпълнено.

— Ами… всъщност не съм сигурна какво искам — неуверено отвърна Даян.

Рон Джоунс кимна.

— Ще ви обясня. Нашите услуги включват ковчег, панихида, гробищен парцел и самото погребение. — Той се поколеба. — Доколкото научих за смъртта на съпруга ви от вестниците, госпожо Стивънс, сигурно ще искате затворен ковчег за панихидата, затова…

— Не!

Джоунс я погледна изненадано.

— Но…

— Искам да е отворен. Искам Ричард да… да види всичките си приятели, преди да… — Гласът й секна.

Погребалният агент я наблюдаваше съчувствено.

— Разбирам. Тогава вижте какво ще ви предложа. Имаме козметик и той върши чудеса… когато се налага — тактично прибави Джоунс. — Съгласна ли сте?

— Да — отвърна тя, въпреки че това нямаше да се хареса на Ричард.

— Има още нещо. Ще ни трябват дрехите, с които искате да бъде погребан мъжът ви.

Даян го погледна смаяно.

— Дрехите… — Почти физически усети допира на студените длани на непознат човек, докосващи голото тяло на Ричард, и потрепери.

— Госпожо Стивънс?

„Сама трябва да го облека. Но не мога да понеса да го видя в това състояние. Искам да го запомня…“

— Госпожо Стивънс?

Даян мъчително преглътна.

— Не се сетих за… — Гласът й секна. — Извинете ме. — Тя не можа да продължи.

Обърна се, излезе от траурния дом и спря такси.

Щом се прибра вкъщи, Даян отиде при гардероба на Ричард. Имаше цели две релси с костюми. Всеки от тях беше безценен спомен. Тук бе кафеникавият костюм, който беше носил при първата им среща в галерията. „Много ми харесва фигурата ви — спомни си Даян. — Има изяществото на Розети или Мане“. Можеше ли да се откаже от този костюм? Не.

Докосна с пръсти следващия. Светлосивото спортно сако, с което Ричард бе отишъл на пикника в Сентръл Парк. В главата й отново нахлуха спомени. „При теб или при мен?“

Как можеше да не го задържи?

После идваше раираният костюм. „Ти обичаш френска кухня… Знам един страхотен френски ресторант…“ Почти чуваше гласа му.

Морскосиният блейзър… коженото яке… Даян обви ръкавите на един сив костюм около себе си и го прегърна. „Никога няма да ги дам — помисли си тя. Всеки беше скъп спомен. — Не мога“. Накрая се разрида, грабна един костюм наслуки и избяга навън.