Сидни Шелдън - Кръвна връзка

Обаждаше се дежурният във фоайето, който каза бодро:

— Просто проверявам дали сте още горе мисис Уйлямс. Мистър Уйлямс тръгна към вас.

„За да нагласи някоя нова злополука.“

Единствено нейният живот се препречваше между Рийс и ръководството на „Рофи и синове“. Тя не можеше да застане лице в лице с него, не можеше да се преструва, че не се е случило нищо. В момента, в който той я видеше, всичко щеше да му стане ясно. Тя трябваше да избяга. Обзета от истинска паника, Елизабе грабна чантата и палтото си и тръгна да излиза от кабинета. Спря се. Беше забравила нещо. Паспортът! Трябваше да се махне далече от Рийс, да отиде някъде, където нямаше да може да я намери. Изтича обратно до бюрото си, намери паспорта и побягна по коридора, а сърцето й биеше така, че щеше да се пръсне. Таблото над експресния асансьор показваше, че е тръгнал нагоре. Осем… Девет… десет…

Елизабет се спусна надолу по стълбите, за да спаси живота си.

Между Чивитавекия и Сардиния имаше фериботна връзка за превоз на пътници и автомобили. Елизабет се качи на борда е взетата под наем кола, която не правеше впечатление сред останалите дванадесет коли. По летищата пазеха списъците на пътниците, но на огромния кораб тя оставаше незабележима. Елизабет бе просто една от стотиците пътници, тръгнали към острова през свободните дни. Сигурна бе, че не може да я проследят, но въпреки това бе обзета от безпричинен страх. Рийс бе стигнал твърде далече, за да може да бъде спрян. Само тя можеше да го разобличи. И той трябваше да се отърве от нея.

Когато избяга от сградата на компанията, Елизабет нямаше никаква представа къде отива. Знаеше само, че трябва да се махне от Цюрих, че трябва да се скрие някъде и че няма да бъде в безопасност, докато Рийс е на свобода. „Сардиния“. Островът бе първото място, за което си помисли. Нае една малка кола и по пътя през Италия спря пред крайпътен телефон, откъдето се опита да се свърже с Алек. Той не отговори. Остави му съобщение да й позвъни в Сардиния. Не успя да се свържи и с инспектор Макс Хорнунг, на когото остави същото съобщение.

Реши да отиде на вилата в Сардиния, Но този път нямаше да бъде сама. Полицията щеше да я охранява.

Когато фериботът стигна в Олбия, Елизабет разбра, че няма да е необходимо да ходи до полицията. На пристанището я очакваше лично Бруно Кампаня, детективът, с когото се бе срещала заедно с полицейския началник Фераро. Самият Кампаня я бе придружил при огледа на джипа след катастрофата. Инспекторът се приближи бързо към колата и каза:

— Вече започнахме да се безпокоим за вас, мисис Уйлямс.

Елизабет го погледна с недоумение.

— Обадиха ни се от Швейцарската полиция — обясни Кампаня — с молба да ви осигурим охрана. Обезпечихме всички кораби и летища.

Елизабет бе изпълнена с чувство за благодарност. Макс Хорнунг! Получил е съобщението й. Инспектор Кампаня огледа измореното и изпито лице на Елизабет.

— Искате ли да карам аз?

— Да, ако обичате — с благодарност отвърна тя, и се отпусна на седалката до шофьора, а високият детектив се намести зад волана.

— Къде бихте искали да изчакате — в полицейския участък или на вашата вила?

— На вилата, ако някой може да остане при мене. Аз… аз бих предпочела да не оставам там сама.

Кампаня кимна с разбиране.

— Не се безпокойте. Наредено ни е да ви пазим добре. Аз ще остана при вас през нощта, а освен това ще има и радиокола, която ще стои в началото на алеята зад вилата. Никой няма да може да се приближи до вас.

Елизабет се почувства успокоена от увереността му. Инспектор Кампаня караше бързо и ловко, криволичейки из тесните улички на Олбия, а после по стръмния планински път, водещ към Коста Смералда. Всичко по пътя й напомняше за Рийс.

— Има ли някакви… новини от съпруга ми? — попита Елизабет.

Инспектор Кампаня й хвърли бърз съчувствен поглед, а после продължи да гледа напред към шосето.

— Избягал е, но няма да стигне далече. Предполагат, че ще го хванат до сутринта.

Елизабет осъзнаваше, че това, което чу, би трябвало да я успокои, но вместо това усети, че думите му й причиняват ужасна, дълбока болка. Ставаше дума за Рийс, когото преследваха като някакъв звяр. Бе й причинил всичките тия кошмари, а сега самият той бе изпаднал в същото положение, борейки се за живота си така, както бе принудил нея да се бори. А как бе повярвала на вниманието, нежността и любовта му! Тя потръпна. Инспектор Кампаня попита:

— Студено ли ви е?