Сидни Шелдън - Кръвна връзка

Когато Макс и майор Вагеман се втурнаха през входната врата, коридорът на къщата вече бе изпълнен с парлив дим, но течението откъм отворените прозорци и врати бързо го разнасяше. Двама детективи въведоха в коридора Валтер Гаснер с белезници на ръцете. Той бе облечен в халат и пижама, лицето му бе брадясало и повехнало, а очите му бяха подути.

Макс го огледа внимателно, виждайки го за първи път. Стори му се някак недействителен. Истинският Валтер Гаснер бе друг, онзи човек от компютъра, чийто живот беше изписан с цифрови данни. Кой беше сянката на човека и кой бе истинският?

Майор Вагеман извика:

— Вие сте арестуван, хер Гаснер. Къде е съпругата ви?

— Тя не е тук — глухо отвърна Валтер Гаснер. — Избягала е! Аз…

От горния етаж се чу шум, когато някой разби вратата на стаята, а след малко един от детективите се провикна надолу:

— Намерих я. Беше заключена в спалнята.

Той се появи на стълбите, подкрепяйки треперещата Ана Гаснер. Косата й бе сплъстена, лицето й бе разстроено и изпъстрено с червени петна, а тя не спираше да хлипа.

— О, слава Богу — въздъхна тя. — Слава Богу, че дойдохте!

Детективът я поведе внимателно надолу по стълбите към насъбралите се в обширния хол полицаи. Когато Ана Гаснер вдигна очи и видя съпруга си, тя започна да крещи.

— Успокойте се, фрау Гаснер — утешително каза майор Вагеман. — Той вече не може да ви стори нищо лошо.

— Децата ми! — викаше тя. — Той уби децата ми!

Макс следеше лицето на Валтер Гаснер. Той бе зяпнал жена си с израз на пълно отчаяние.

— Ана — прошепна той. — О, Ана…

Майор Вагеман каза:

— Имате право да не казвате нищо или да извикате адвокат. Но аз се надявам, че за свое собствено добро ще ни сътрудничите.

Валтер не го чуваше.

— Защо трябваше да ги викаш, Ана? — настояваше той. — Защо? Не бяхме ли щастливи с теб?

— Децата са мъртви! — изпищя Ана Гаснер. — Те са мъртви!

Майор Вагеман се обърна към Валтер Гаснер и попита:

— Вярно ли е това?

Валтер кимна с глава, а погледът му бе повяхнал и пуст.

— Да… Те са мъртви.

— Убиец! Убиец! — пищеше жена му.

— Искаме да ни покажете телата им — реши майор Вагеман. — Ще го направите ли?

Валтер Гаснер започна да плаче, а сълзите се стичаха по лицето му. Не можеше да каже нито дума.

— Къде са? — настоя майор Вагеман.

Вместо Валтер отговори Макс.

— Децата са погребани в гробището „Санкт Паул“.

Всички се извърнаха към него и го зяпнаха изненадано.

— Починали са при раждането преди пет години — обясни Макс.

— Убиец! — крещеше Ана Гаснер срещу съпруга си.

Обърнаха се към нея и видяха безумството в погледа й.

Цюрих

Четвъртък, 4 декември

20:00 часа

Краткотрайният здрач отстъпи пред студената зимна нощ. Започнал бе да вали сняг, а понесеният от вятъра мек бял прашец засипваше града. Лампите в опустелите кабинети в административната сграда на „Рофи и синове“ блещукаха на тъмния фон на мрака като бледи жълти луни.

Елизабет бе останала да поработи до късно сама в кабинета си и очакваше Рийс да се върне от Женева, където бе отишъл по работа. Искаше й се той да се върне по-бързо. Всички други отдавна бяха си отишли. Тя се чувстваше неспокойна и не можеше да се съсредоточи. Валтер и Ана не излизаха от ума й. Спомни си как изглеждаше Валтер, когато го видя за първи път — млад, хубав и лудо влюбен в Ана. Или се е преструвал на влюбен. Много трудно й бе да повярва, че Валтер е бил способен да извърши всички ония ужасни деяния. Беше й мъчно за Ана. Беше се опитала няколко пъти да й позвъни и да я успокои, доколкото е възможно.

Стресна се от телефонното позвъняване. Вдигна слушалката. Обаждаше се Алек и Елизабет се зарадва, че чува гласа му.

— Чу ли за Валтер? — попита Алек.

— Да. Какъв ужас. Не мога да повярвам.

— Недей да вярваш, Елизабет.

Стори й се, че не го е разбрала.

— Какво?

— Недей да им вярваш. Валтер не е виновен.

— От полицията казаха…

— Направили са грешка. Валтер бе първият, когото двамата със Сам проверихме. Той е чист. Не е човекът, когото търсехме.

Елизабет се загледа в телефона, чувствайки се объркана. „Той не е човекът, когото търсехме.“ Каза:

— Аз… не разбирам за какво говориш.

Алек отговори нерешително:

— Това не е разговор за телефон, Елизабет, но досега все не намирах възможност да поговоря с теб насаме.

— За какво да поговорим? — настоя Елизабет.

— През изминалата година — започна Алек — някой непрекъснато саботира компанията. В една от южноамериканските ни фабрики избухна пожар, откраднаха ни патенти, някои опасни лекарства бяха погрешно етикирани. Нямам време да ти изброявам всичко. Отидох при Сам и му предложих да наемем независима агенция, която да се опита да открие кой стои зад всичко това. Договорихме се да не го обсъждаме с никой друг.