Сидни Шелдън - Кръвна връзка

— Изпийте това — предложи той. — Ще ви подейства добре.

— Аз… се извинявам — изрече Елизабет. — Обикновено се владея.

— Според мен вие се държите съвсем добре — успокои я внимателно той.

Елизабет отпи от горещото кафе. Той бе сложил нещо в кафето. Тя вдигна очи към него, а той се усмихна.

— Реших, че глътка уиски няма да ви навреди.

Той седеше срещу нея и мълчеше, без да й досажда. Елизабет му бе благодарна за това, че не я оставя сама. Тя никога не би могла да остане тук сама. Поне докато не узнаеше какво се е случило с Рийс — дали е жив или умрял. Изпи последната капка кафе.

Инспектор Кампаня погледна часовника си.

— Патрулната кола вече ще дойде. С нея ще дойдат двама души, които ще останат на пост през цялата нощ. Аз ще остана на долния етаж. Съветвам ви да си легнете и да се опитате да поспите.

Елизабет потръпна.

— Няма да мога да заспя. — Но в момента, в който изрече това, усети колко е изтощена. Дългото пътуване и огромното нервно напрежение, на което бе подложена от толкова време, си казваха думата.

— Може би ще полегна за малко — реши тя. Говореше с усилие.

Елизабет лежеше в леглото и се мъчеше да не заспива. Струваше й се някак нечестно да спи, докато преследват Рийс. Представи си, че го застрелват на някаква тъмна и студена улица и мисълта за това я накара да потрепери. Опитваше се да не затваря очите си, но те бяха натежали и в мига, в който ги затвори, усети, че започва да потъва някъде, в нежната пелена на небитието.

По някое време Елизабет се събуди от писъци.

Елизабет седна в леглото с лудо разтуптяно сърце и не можеше да разбере какво бе това, което я събуди. После го чу пак. Някакъв зловещ пронизителен писък, който сякаш идваше изпод прозореца, подобен на звука, издаван от човек в предсмъртна агония. Тя стана и се запрепъва към прозореца, загледана в нощния мрак. Нощта приличаше на пейзаж от Домие, осветяван от студената зимна луна. Дърветата бяха черни и голи, а вятърът брулеше клоните им. Далече в ниското морето приличаше на врящ казан.

Писъкът се разнесе отново. После още веднъж. И Елизабет разбра какво беше това. Пеещите камъни. Сирокото се бе засилил и духаше през тях, издавайки ужасния пронизителен звук отново и отново. Стори й се че чува гласа на Рийс, който плаче и я моли да му помогне. Не можейки да издържа повече, тя запуши с ръце ушите си, но звукът не изчезваше.

Елизабет тръгна към вратата на спалнята и с изненада установи, че е много отпаднала. Мозъкът й бе замъглен от изтощение. Излезе в коридора и тръгна надолу по стъпалата. Усещаше се замаяна, сякаш е била упоена с лекарства. Опита се да извика инспектор Кампаня, но гласът й се бе превърнал в дрезгав шепот. Продължи да слиза по стъпалата, опитвайки се да запази равновесие. Извика високо: „Инспектор Кампаня!“

Не получи никакъв отговор. Елизабет се повлече към хола. Нямаше го там. Тръгна от стая в стая, като се придържаше за мебелите, за да не падне.

Инспектор Кампаня бе изчезнал от къщата.

Тя бе сама.

Елизабет застана объркана в коридора, опитвайки се да размисли. Инспекторът сигурно беше излязъл да поговори с полицаите в патрулната кола. Разбира се, че така е направил. Отиде до входната врата, отвори я и надникна навън.

Там нямаше никой. Само черната нощ и виещият вятър. Обзета от все по-нарастваща уплаха, Елизабет се обърна и тръгна към кабинета. Реши да се обади в полицията и да разбере какво се е случило. Вдигна слушалката, но линията бе прекъсната. И в този миг осветлението угасна.

Вивиан Никълс дойде в съзнание, когато я изкараха от операционната зала в дългия пуст коридор на лондонската болница „Уестминстър“. Операцията бе продължила осем часа. Въпреки всичките усилия на опитните хирурзи, тя никога вече нямаше да може да ходи. Вивиан се събуди в мъчителни болки, шепнейки непрекъснато името на Алек. Имаше нужда от него, да бъде до нея и да й обещае, че винаги ще я обича.

Но служителите в болницата не можеха да открият Алек.

В информационния център на цюрихската криминална полиция се получи телеграма от Австралия, изпратена от Интерпол. Човекът, който бе купувал филмова лента за „Рофи и синове“, бил починал от сърдечен удар преди три дни в Сидней. В момента тленните му останки бяха изпратени по море за Европа. От Интерпол не могли да се сдобият с никаква информация относно филма Очаквали допълнителни инструкции.

В Берлин Валтер Гаснер седеше в уютната чакалня на един скъп частен санаториум, разположен в гористите околности на града. Седеше неподвижно почти от десет часа. От време на време някоя сестра или санитарка се спираше при него, за да си поговорят и да му предложи нещо за хапване или пийване. Валтер не им обръщаше внимание. Той чакаше своята Ана.