Сидни Шелдън - Кръвна връзка

Елизабет разбра какво трябва да направи. Отиде в кабинета. Остана неподвижна за миг, а после взе настолната лампа и я запрати в огледалото. Разнесе се шум от счупени стъкла. Тя вдигна едно столче и започна да го удря в стената, докато стана на парчета. Приближи се до етажерката и започна да къса страници от книгите, разпръсквайки ги из цялата стая. Измъкна ненужния кабел на телефона от стената. „Нека Рийс да обясни на полицаите — каза си тя. — Недей да бъдеш послушна тази нощ.“ Е, тя нямаше да бъде послушна. Ще трябва да я надвият със сила.

В стаята нахлу внезапен порив на вятъра, разхвърляйки във въздуха листове хартия, а после утихна. Елизабет мигновено разбра какво се е случило.

В къщата имаше още някой.

Инспектор Макс Хорнунг стоеше на летище „Леонардо да Винчи“ близо до багажното отделение и наблюдаваше кацането на един хеликоптер. Когато пилотът отвори вратата, Макс вече стоеше до хеликоптера.

— Можете ли да ме закарате до Сардиния? — попита той.

Пилотът го зяпна учудено.

— Какво става? Току-що закарах един човек до Сардиния. Има много силна буря.

— Ще ме вземете ли?

— Ако платите тройно.

Макс изобщо не се поколеба. Покатери се в хеликоптера. Докато машината се издигаше, Макс се обърна към пилота и попита:

— Кой беше пътникът, когото сте закарали до Сардиния?

— Казваше се Уйлямс.

Мракът вече бе станал закрилник на Елизабет, скривайки я от убиеца. Много късно бе да бяга. Трябваше да се опита да намери някое местенце в къщата, където да се скрие. Тръгна нагоре по стълбите, опитвайки се да стои на разстояние от Рийс. Когато стигна горната площадка, тя се спря нерешително, а после тръгна към стаята на Сам. Усети, че нещо подскочи към нея в тъмното, и изпищя, но се оказа, че това е само сянката на разлюляното от вятъра дърво пред прозореца. Сърцето й биеше силно. Беше сигурна, че Рийс го чува от долния етаж.

„Забави го“ — шепнеше й вътрешният глас.

Но как? Главата й беше натежала. Всичко бе като в мъгла.

„Мисли!“ — заповяда си тя.

Какво би направил старият Самуел? Тя отиде до спалнята в дъното на коридора, извади ключа от вътрешната страна и заключи вратата отвън. После заключи и другите врати, които й изглеждаха като портите на гетото в Краков. Елизабет не знаеше защо прави всичко това, но после си спомни, че е убила Арам, и че те не трябва да я хванат. Тя видя светлината на фенерче, която започна да се движи нагоре по стъпалата, и сърцето й замря. Рийс идваше да я убие. Елизабет започна да се катери по стъпалата за кулата, но някъде по средата колената й се подгънаха. Смъкна се на пода и запълзя на четири крака към върха на стъпалата. Стигна до най-горната площадка и се изправи с усилие. Отвори вратата на горната стая и влезе. „Вратата — прошепна Самуел. Заключи вратата.“

Елизабет заключи вратата, но знаеше, че това няма да спре Рийс. „Той ще трябва — помисли си тя — поне да разбие вратата. И ще трябва да обяснява защо е разбита.“ Щеше да стане ясно, че е убийство. Тя примъкна мебелите до вратата, като се движеше бавно, сякаш тъмнината бе някакво мътно море, което я теглеше надолу, избута една маса до вратата, после един фотьойл и още една маса, вършейки всичко това като автомат, печелеше време, издигайки жалката си крепост срещу смъртта. От долния етаж се чу трясък, последван след малко от втори и от трети. Рийс чупеше вратите и я търсеше. Оставяше следи, нещо, което полицията сигурно щеше да установи. Тя го бе вкарала в капан, така, както и той бе направил с нея. Но имаше нещо неясно, което я безпокоеше. Ако Рийс бе решил да направи всичко така, че смъртта й да изглежда като следствие от нещастен случай, защо му трябваше да разбива вратите? Тя отиде до стъклените врати на балкона и погледна навън, заслушана в лудия вятър, запял погребална песен. Под балкона скалата се спускаше към морето. Нямаше никакъв изход от тази стая. Ето къде трябваше да дойде Рийс и да я довърши. Елизабет се огледа за някакво оръжие, но нямаше нищо, което можеше дай послужи за защита.

Тя стоеше в тъмното и очакваше да дойде убиецът.

Какво чакаше Рийс? Защо не разбиеше вратата и да приключи с всичко? „Да разбие вратата.“ Нещо не беше наред. Дори и да отнесеше тялото й и да го скриеше някъде, Рийс все пак не би могъл да обясни всичко изпочупено в къщата — натрошеното огледало, разбитите врати. Елизабет се опита да се постави на мястото на Рийс, да разбере какво е замислил, което би обяснило всичко станало на полицията, без да бъде заподозрян за смъртта й. Имаше само един начин.