Сидни Шелдън - Лекарки

Шон Рейли спеше, но Хъни все пак влезе в стаята. Тя дълго седя до леглото му и го гледа. Той отвори очи.

— Сънувах, че всичко е било кошмар и че няма да умра.

— Шон…

— Ти дойде да навестиш трупа, така ли?

— Моля те, не говори така.

— Как можа да стане такова нещо? — извика той.

— Някой е допуснал грешка, Шон.

— Господи, не искам да умра от СПИН!

— Някои хора с HIV никога не се разболяват от СПИН. Ирландците са късметлии.

— Бих искал да ти повярвам.

Тя взе ръката му в своите.

— Трябва.

— Не съм набожен — каза Шон, — но като нищо ще стана.

— И аз ще се помоля с теб — рече Хъни.

Той се усмихна тъжно.

— Предполагам, че трябва да забравим за вечерята, а?

— О, не. Няма да се измъкнеш толкова лесно. Чакам я с нетърпение.

Той я погледна внимателно.

— Наистина ли?

— Разбира се. Каквото и да стане. Не забравяй, че си обещал да ме заведеш в Ирландия.

— Добре ли си, Кен? — попита Лорън. — Изглеждаш напрегнат, миличък.

След вечеря останаха сами в огромната библиотека на семейство Харисън. Една прислужница и икономът бяха сервирали шест блюда и по време на вечерята той и Алекс Харисън — „Наричай ме Алекс“ — поговориха за блестящото бъдеще на Малори.

— Защо си напрегнат?

„Защото тази бременна черна кучка очаква да се оженя за нея. Защото всеки миг ще се разчуе за нашия годеж, тя ще научи и ще вдигне врява. Защото цялото ми бъдеще може да рухне.“

Той притегли Лорън към себе си.

— Предполагам, защото работя твърде много. Пациентите за мен не са просто пациенти, Лорън. Те са хора в беда и аз не мога да спра да се тревожа за тях.

Тя го погали по лицето.

— Това е едно от нещата, които обичам в теб, Кен. Толкова си грижлив.

— Предполагам, че така съм възпитан.

— О, забравих да ти кажа. Редакторът на светската колонка на вестник „Кроникъл“ и един фотограф ще дойдат тук в понеделник за интервю.

Все едно, че го удари в стомаха.

— Има ли начин да бъдеш тук, миличък? Искат да те снимат.

— Аз… много бих желал, но по график имам натоварен ден в болницата. — Мислите му препускаха лудо. — Лорън, смяташ ли, че идеята да направим сега интервюто е добра? Искам да кажа, не трябва ли да почакаме, докато…

Лорън се разсмя.

— Не познаваш печата, миличък. Те са като хрътки. Не, по-добре да не отлагаме.

„Понеделник!“

На другата сутрин Малори издири Кет в едно сервизно помещение. Изглеждаше изморена и отслабнала. Беше без грим и косата й не беше навита. „Лорън никога не би се изоставила така“, помисли си Малори.

— Здрасти, сладка!

Кет не отговори. Малори я прегърна.

— Мислих много за нас, Кет. Не спах цялата минала нощ. За мен не съществува друга жена освен теб. Ти беше права, а аз се отнесох жестоко. Предполагам, че новината ме шокира. Искам да родиш детето. — Той видя как лицето на Кет светна.

— Наистина ли мислиш така, Кен?

— Разбира се.

Тя го прегърна.

— Слава Богу! О, миличък. Толкова се тревожех. Не знам какво щях да правя без теб.

— Не бива да се измъчваш за това. Отсега нататък всичко ще е чудесно. — „Няма да разбереш дори колко чудесно ще бъде.“ — В неделя вечер съм свободен. Ти свободна ли си?

Тя сграбчи ръката му.

— Ще се освободя.

— Страхотно. Ще вечеряме кротичко и после ще се отбием у вас да пийнем по едно преди лягане. Мислиш ли, че можеш да се отървеш от Пейдж и Хъни? Искам да бъдем сами.

Кет се усмихна.

— Няма проблеми. Само да знаеш колко щастлива ме направи. Казвала ли съм ти колко те обичам?

— И аз те обичам. Ще ти покажа колко в неделя вечер.

Докато го обмисляше, Малори реши, че планът е безпогрешен. Беше го разработил до най-малките подробности. Нямаше начин да го обвинят за смъртта на Кет.

Беше твърде рисковано да си набави онова, което му трябваше, от аптечния пункт на болницата, защото мерките за сигурност бяха железни след „аферата Бауман“. Вместо това рано в неделя сутрин Малори тръгна да търси аптека, достатъчно отдалечена от квартала, в който живееше. Повечето не работеха в неделя и той обиколи пет-шест, преди да намери отворена.

Аптекарят зад щанда го посрещна любезно:

— Добро утро. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да. Трябва да ида при пациент тук наблизо и искам да ми изпълните една рецепта. — Той извади кочана и започна да пише.

Аптекарят се усмихна.

— Не са много лекарите, които посещават пациентите си по домовете им в днешно време.

— Знам. Жалко, нали? Хората вече просто не ги е грижа. — Малори подаде рецептата.