Сидни Шелдън - Лекарки

Малори кимна.

— Като нищо. — Наблюдаваше я внимателно. — Как се чувстваш?

— Чудесно. Толкова се тревожех за нас, миличък, но вече съм спокойна.

— Правилно — рече Малори. — Няма за какво да се тревожиш.

Клепачите на Кет натежаваха.

— Не — промълви тя. — Няма за какво да се тревожа. — Езикът й започваше да се заплита. — Кен, замаяна съм. — Олюля се.

— Изобщо не трябваше да забременяваш.

Кет го зяпна глупаво.

— Какво?

— Ти развали всичко, Кет.

— Развалих ли?… — Беше й трудно да се съсредоточи.

— Застана на пътя ми.

— К’во?

— Никой не смее да застава на пътя ми.

— Кен, замаяна съм.

Той продължаваше да я гледа.

— Кен… помогни ми, Кен… — Главата й падна назад върху възглавницата.

Малори си погледна часовника. Разполагаше с достатъчно време.

Хъни се върна първа в апартамента и се спъна в тялото на Кет, проснато в локва кръв на пода на банята, безсрамно разчекнато върху студените бели плочки. До нея лежеше окървавена кюрета. Беше получила маточен кръвоизлив.

Хъни изпадна в шок.

— О, Божичко! — прошепна, като че ли я душаха.

Коленичи до тялото и постави треперещ пръст до каротидната артерия. Пулс нямаше. Хъни хукна към всекидневната, взе слушалката и набра 911.

Отговори мъжки глас.

— Девет единадесет. Спешна помощ.

Хъни стоеше парализирана и не можеше да говори.

— Девет единадесет. Спешна помощ… Ало?…

— П… помощ! Аз… Има… — Давеше се с думите си. — Тя… тя е мъртва.

— Кой е мъртъв, мис?

— Кет.

— Вашата котка 3 3 Името Кет на английски се произнася както и думата cat — котка. — Б.пр. е мъртва, така ли?

— Не! — изпищя Хъни. — Кет е мъртва. Пратете някого веднага.

— Мис…

Хъни тръсна слушалката. С треперещи пръсти набра номера на болницата.

— Доктор Т… ейлър. — Гласът й бе агонизиращ шепот.

— Момент, моля.

Хъни стисна слушалката, минаха две минути, докато извикат Пейдж.

— Доктор Тейлър на телефона.

— Пейдж! Ти… трябва да се прибереш у дома веднага!

— Хъни? Какво е станало?

— Кет… е мъртва.

— Какво! — В тона на Пейдж се прокрадна недоверие. — Как?

— Прилича на… като че ли се е опитала да си направи аборт.

— О, Господи! Добре. Ще дойда веднага, щом мога.

Когато Пейдж се прибра, вече бяха пристигнали двама полицаи, детектив и съдебен лекар. Хъни беше в стаята си, натъпкана с успокоителни. Съдебният лекар се бе навел над голото тяло на Кет. Детективът вдигна поглед и видя Пейдж да влиза в окървавената баня.

— Коя сте вие?

Пейдж гледаше безжизненото тяло. Лицето й беше бледо.

— Аз съм доктор Тейлър. Живея тук.

— Може би вие ще можете да ми помогнете. Аз съм инспектор Бърнс. Опитах се да разговарям с другата дама. Тя бе в истерия. Лекарят й даде успокоително.

Пейдж отмести очи от ужасната гледка на пода.

— Какво… какво искате да знаете?

— Тя тук ли живееше?

— Да.

„Ще родя бебето на Кен. Какво по-хубаво?“

— Изглежда, че се е опитала да се отърве от детето и е оплескала нещата — каза детективът.

Пейдж стоеше зашеметена. Най-сетне изрече:

— Не вярвам.

Инспектор Бърнс я погледна внимателно.

— Защо не вярвате, докторе?

— Тя искаше да го роди. — Мислите й започнаха да се проясняват отново. — Бащата не го искаше.

— Бащата ли?

— Доктор Кен Малори. Работи в окръжна болница „Ембаркадеро“. Не желаеше да се ожени за нея. Вижте, Кет е… беше — толкова бе мъчително това минало време — лекар. Ако е искала да абортира, защо ще се опитва да го прави сама в банята? — Пейдж поклати глава. — Нещо не е наред.

Съдебният лекар се изправи.

— Може би, защото не е искала никой да знае.

— Това не е вярно. Тя ни каза за бебето. — Инспектор Бърнс гледаше Пейдж.

— Сама ли е била тази вечер?

— Не. Имаше среща с доктор Малори.

Кен Малори лежеше в леглото и преповтаряше старателно събитията от вечерта. Премисляше отново всичко стъпка по стъпка, за да се увери, че не е забравил нищо. „Безпогрешно“, реши. Лежеше и се чудеше защо полицията толкова се бавеше и едва помислил това, на вратата се позвъни. Малори изчака да позвънят три пъти, после стана, сложи си халата върху пижамата и отиде във всекидневната.

— Кой е? — Гласът му звучеше сънено.

— Доктор Малори? — попита един глас.

— Да.

— Аз съм инспектор Бърнс от полицията на Сан Франциско.

— Полицията ли? — В тона му се промъкна добре премерена нотка на изненада.

Малори отвори вратата.

Човекът на стълбите показа значката си.