Сидни Шелдън - Лекарки

— Не бива да се обвиняваш за това — рече той твърдо.

Пейдж се огледа отчаяно.

— Не мога да живея повече в този апартамент. Трябва да се преместя оттук.

Джейсън я прегърна.

— Нека се оженим веднага.

— Толкова скоро… Искам да кажа, Кет още не е…

— Знам. Ще изчакаме седмица-две.

— Добре.

— Обичам те, Пейдж.

— И аз те обичам, миличък. Не е ли глупаво? Чувствам се виновна, защото двете с Кет се влюбихме и тя е мъртва, а аз — жива.

Снимката се появи във вторник на първа страница на вестник „Сан Франциско Кроникъл“. На нея усмихнатият Кен Малори бе прегърнал през рамо Лорън Харисън. Заглавието гласеше: „Богата наследница се омъжва за лекар“.

Пейдж не вярваше на очите си. Само два дни бяха минали от смъртта на Кет, а Кен Малори обявяваше годежа си с друга жена! През цялото време, докато е обещавал да се ожени за Кет, е кроял планове за сватба с друга. „Ето защо е убил Кет. Да не му пречи!“

Пейдж взе слушалката и набра полицейското управление.

— Инспектор Бърнс, моля ви.

Миг по-късно разговаряше с инспектора.

— Обажда се доктор Тейлър.

— Да, докторе.

— Видяхте ли снимката в „Кроникъл“ тази сутрин?

— Да.

— Ето ви го мотива! — възкликна Пейдж. — Кен Малори е трябвало да затвори устата на Кет, преди Лорън Харисън да научи за нея. Длъжен сте да арестувате Малори. — Тя почти крещеше по телефона.

— Чакайте малко. Успокойте се, докторе. Мотив може и да имаме, но нямаме грам доказателства. Вие казахте сама, че доктор Хънтър е трябвало да бъде в безсъзнание, за да може Малори да направи аборта. След разговора с вас отново се срещнах със съдебния патолог. Няма следи от никакъв удар, който да причини загуба на съзнание.

— Тогава й е дал нещо упойващо — не отстъпваше Пейдж. — Не е изключено да е хлоралхидрат. Той действа бързо и…

Инспектор Бърнс каза търпеливо:

— Докторе, няма следи от хлоралхидрат в тялото й. Съжалявам… наистина съжалявам… но не можем да арестуваме един мъж, защото се кани да се ожени. Има ли нещо друго?

„И още какво!“

— Не — отвърна Пейдж.

Тръсна слушалката и се замисли.

„Малори трябва да й е дал някаква дрога. Най-лесно е могъл да я вземе от аптечния пункт на болницата.“

След петнадесет минути Пейдж вече пътуваше към окръжна болница „Ембаркадеро“.

Главният фармацевт Пит Самюълс беше там.

— Добро утро, доктор Тейлър. С какво мога да ви помогна?

— Мисля, че преди няколко дни доктор Малори е бил тука и е взел някакво лекарство. Той ми спомена как се казваше, но аз забравих.

Самюълс сви вежди.

— Не си спомням доктор Малори да е идвал поне от месец.

— Сигурен ли сте?

Самюълс кимна.

— С положителност. Щях да си спомня. Винаги говорим за футбол.

Сърцето на Пейдж се сви.

— Благодаря ви.

„Отишъл е в някаква друга аптека.“ Пейдж знаеше, че по закон всички рецепти за наркотични вещества трябва да бъдат в три екземпляра — един за пациента, един за Бюрото за лекарствен контрол и третият за аптеката.

„Някъде — помисли си Пейдж — Кен Малори е оставил рецепта. В Сан Франциско има може би двеста-триста аптеки.“ Нямаше начин да издири рецептата. Вероятно Малори я беше използвал, преди да убие Кет, тоест в събота или неделя. „Ако е било в неделя, може би имам шанс — помисли си Пейдж. — В неделя са отворени малко аптеки.“

Тя се качи горе и прегледа графика за събота. Д-р Кен Малори е бил дежурен цял ден, значи навярно е пуснал рецептата в неделя. Колко аптеки работеха в неделя в Сан Франциско?

Пейдж вдигна телефона и позвъни във Фармацевтичния съвет на щата.

— Обажда се доктор Тейлър — каза тя. — Миналата неделя една моя приятелка е оставила рецепта в някаква аптека. Помоли ме да я взема, но не мога да си спомня името на аптеката. Дали ще можете да ми помогнете?

— Не виждам как, докторе. Ако не знаете…

— Повечето аптеки са затворени в неделя, нали?

— Да, но…

— Ще съм ви благодарна, ако ми дадете списък на онези, които са били отворени.

След кратка пауза жената от другата страна каза:

— Ами ако е важно…

— Много е важно — увери я Пейдж.

— Почакайте малко.

В списъка имаше тридесет и шест аптеки, пръснати из целия град. Щеше да бъде просто, ако можеше да се обърне за помощ към полицията, но инспектор Бърнс не й вярваше. „Ние с Хъни ще трябва да свършим това“, помисли си Пейдж.

Тя обясни на Хъни какво има предвид.

— Стреляш съвсем напосоки, нали? — попита Хъни. — Дори не знаеш дали е пуснал рецептата в неделя.