Сидни Шелдън - Лекарки

Бърнс се обади на секретарката си по интеркома.

— Барбара, уреди ми среща с районния прокурор този следобед.

Когато Пейдж влезе, в кабинета имаше четирима души — районният прокурор, помощникът му, един мъж на име Уорън и инспектор Бърнс.

— Благодаря, че се отбихте, доктор Тейлър — подхвана прокурорът. — Инспектор Бърнс ми разказа за интереса ви към случая със смъртта на доктор Хънтър. Оценявам това. Доктор Хънтър бе ваша съквартирантка и вие бихте искали да възтържествува справедливостта.

„Значи все пак ще задържат Кен Малори!“

— Да — отвърна Пейдж. — Няма съмнение, че доктор Малори я е убил. Когато го арестувате, той…

— Опасявам се, че не можем да направим това.

Пейдж го погледна неразбиращо.

— Какво?

— Не можем да арестуваме доктор Малори.

— Но защо?

— Нямаме престъпление.

— Разбира се, че имате! — възкликна Пейдж. — Трихлоретиленът доказва, че…

— Докторе, в съда непознаването на законите не е извинение. Но медицинската некомпетентност е.

— Не ви разбирам.

— Много просто. Това означава, че доктор Малори би могъл да твърди, че е сгрешил, че не е знаел какъв ефект ще има хлоралхидратът върху пациента с порфирия. Никой не е в състояние да докаже, че лъже. Може да се докаже, че е калпав лекар, но не и че е извършил убийство.

Пейдж го изгледа безпомощно.

— Значи ще оставите да му се размине?

Той я погледна внимателно.

— Ще ви кажа какво съм готов да направя. Обсъдих въпроса с инспектор Бърнс. С ваше разрешение ще изпратя някого в апартамента ви да вземе чашите от бара. Ако намерим следи от хлоралхидрат, ще предприемем следващата стъпка.

— Ами ако ги е изплакнал?

Инспектор Бърнс забеляза сухо:

— Не ми се вярва да е имал време да използва препарат. Ако само ги е изплакнал, ще открием онова, което търсим.

След два часа инспектор Бърнс телефонира на Пейдж.

— Направихме химически анализ на всички чаши, докторе — каза Бърнс.

Пейдж се приготви за разочарование.

— Открихме една със следи от хлоралхидрат.

Тя затвори очи и отправи наум благодарствена молитва.

— По чашата имаше и отпечатъци. Ще ги сравним с отпечатъците на доктор Малори.

Пейдж усети прилив на възбуда. Инспекторът продължи:

— Когато я е убил… ако я е убил… той е бил с ръкавици, затова по кюретата няма негови отпечатъци. Но не би могъл да й сервира питието с ръкавици и вероятно не е бил с ръкавици, когато е върнал чашата на поличката, след като я е изплакнал.

— Не — каза Пейдж. — Не би могъл, нали?

— Трябва да ви призная, че отначало не вярвах, че теорията ви ще ни отведе донякъде. Сега смятам, че може би доктор Малори наистина е замесен. Доказването на това обаче е съвсем отделен въпрос — предупреди той. — Районният прокурор е прав. Ще е доста сложно да изправим Малори пред съда. Той би могъл въпреки всичко да настоява, че рецептата е била за пациента му. Няма закони срещу допускане на медицинска грешка.

Не виждам как можем…

— Чакайте малко! — прекъсна го Пейдж разпалено. — Мисля, че знам как!

Кен Малори говореше с Лорън по телефона.

— Татко и аз ти намерихме помещение за кабинет, което страшно ще ти хареса, миличък! Прекрасен апартамент в Поуст Билдинг 490. Ще ти наема жена за регистрацията, която да не е много красива.

Малори се разсмя.

— Не бива да се безпокоиш за това, бебчо. В този свят за мен не съществува друга освен теб.

— Умирам от нетърпение да го видиш. Можеш ли да се измъкнеш сега?

— Свършвам след няколко часа.

— Чудесно! Защо не ме вземеш от нас?

— Добре. Ще дойда. — Малори сложи слушалката. „По-добре не може и да бъде — помисли си той. — Има Господ и Нейно величество Сполуката ме обича.“

Чу името си по високоговорителя.

— Доктор Малори… в стая 430… доктор Малори… в стая 430.

Той поседя още малко и помечта за златното бъдеще, което го очакваше. „Красив апартамент в Поуст Билдинг, наплив от богати бабички, които нямат търпение да го затрупат с пари.“ Отново се разнесе по високоговорителя:

— Доктор Малори… в стая 430.

Въздъхна и стана. „Скоро ще се махна от тази лудница“, помисли си той. И се запъти към стая 430. В коридора го чакаше един стажант-лекар.

— Боя се, че имаме проблем — каза той. — Това е пациент на доктор Питърсън, но него го няма. Възникна спор с един от лекарите.

Влязоха вътре. В стаята имаше трима души — човек, който лежеше в леглото, мъж, изпълняващ функциите на медицинска сестра, и някакъв лекар, когото Малори не бе виждал досега. Стажант-лекарят каза: