Сидни Шелдън - Лекарки

— Не трябваше да го правиш.

— Защо не?

Малори се насили да се усмихне.

— Искам частният ни живот да си остане частен. — „Ще ти уредя частна практика… Ще можеш да изкарваш по двеста-триста хиляди долара още първите една-две години.“ — Кет, питам те за последен път. Ще направиш ли аборт? — С цялото усилие на волята си се опитваше да я застави да каже „да“, мъчейки се да не прозвучи отчаяние в гласа му.

— Не.

— Кет…

— Не мога, Кен. Казах ти как се чувствах, когато абортирах като момиче. Заклех се, че няма да преживея отново подобно нещо. Не ме карай повече.

И в този миг Кен Малори разбра, че не може да рискува. Нямаше избор. Трябваше да я убие.

Хъни чакаше всеки ден с нетърпение да види пациента си от стая 306. Името му беше Шон Рейли — хубав ирландец с черна коса и искрящи черни очи. Според Хъни неотдавна бе прехвърлил четиридесетте.

Когато влезе при него за пръв път по време на визитация, тя погледна картона му и каза:

— Виждам, че сте тук за холецистостомия.

— Аз пък мислех, че ще ми оперират жлъчката.

Хъни се усмихна.

— Същото е.

Шон втренчи в нея черните си очи.

— Могат да ми изрежат всичко, което пожелаят, с изключение на сърцето. То принадлежи на вас.

Хъни се разсмя.

— Ласкателството отваря всички врати.

— Надявам се, миличка.

Щом й останеха няколко свободни минути, Хъни се отбиваше да побъбри с Шон. Той бе чаровен и забавен.

— Заслужава човек да го оперират само за да се навърташ наоколо, мъничката ми.

— Не сте нервен заради операцията, нали? — попита тя.

— Не и ако ти ме оперираш, любов моя.

— Аз не съм хирург. Аз съм интернист.

— Позволено ли е на интернистите да вечерят с пациентите си?

— Не. Забранява го специално правило.

— А интернистите нарушават ли правилата?

— Никога. — Хъни се усмихваше.

— Мисля, че си красива — рече Шон.

Никой досега не бе казвал на Хъни подобно нещо. Тя усети, че се изчервява.

— Благодаря.

— Ти си като свежа утринна роса по полята на Киларни.

— Били ли сте някога в Ирландия? — попита Хъни.

Той се разсмя.

— Не, но ти обещавам да идем там заедно някой ден. Ще стане, ще видиш.

Беше смешно ирландско ласкателство и все пак… Следобеда Хъни отново намина при Шон.

— Как се чувствате?

— По-добре, щом си при мен. Помисли ли кога бихме могли да се срещнем за вечеря?

— Не — излъга Хъни.

— Надявах се след операцията да те изведа. Не си сгодена или омъжена или някоя друга подобна глупост, а?

Хъни се усмихна.

— Не съм правила никаква подобна глупост.

— Добре! Нито пък аз. Кой ще ме вземе?

„Много жени“, помисли си Хъни.

— Ако обичаш домашно приготвена храна, аз съм страхотен готвач.

— Ще видим.

Когато на другата сутрин Хъни отиде в стаята на Шон, той каза:

— Имам едно подаръче за теб. — И й връчи къс рисувателна хартия.

На нея бе скицирана Хъни, идеализирана, със смекчени черти.

— Много ми харесва! — възкликна тя. — Вие сте чудесен художник!

И изведнъж си спомни за думите на ясновидката: „Ще се влюбиш. Той е художник.“ Тя отправи странен поглед към Шон.

— Нещо не е наред ли?

— Не — изрече Хъни бавно. — Не.

След пет минути Хъни влезе в стаята на Франсис Гордън.

— Ето я и Девата!

— Спомняте ли си, че ми казахте, че ще се влюбя в някого… в един художник? — попита Хъни.

— Да.

— Е, аз… аз мисля, че се запознах с него.

Франсис Гордън се усмихна.

— Видя ли? Звездите никога не лъжат.

— Можете ли… можете ли да ми разкажете малко повече за него? За нас?

— Там в онова чекмедже има карти таро. Би ли ми ги подала, моля?

Докато изваждаше картите, Хъни си помисли: „Това е смешно! Аз не вярвам в тия работи!“

Франсис Гордън нареждаше картите. Тя кимаше сама на себе си и се усмихваше, ала изведнъж спря. Лицето й побледня.

— О, Господи! — Вдигна очи към Хъни.

— Какво… какво има? — попита Хъни.

— Този художник. Казвате, че вече сте се запознали?

— Така мисля. Да.

Гласът на Франсис Гордън се изпълни с тъга.

— Горкичкият човек. — Тя погледна към Хъни. — Съжалявам… толкова съжалявам.

По график трябваше да оперират Шон Рейли на другата сутрин.

В 8:15 д-р Уилям Раднор беше във Втора операционна зала и се подготвяше за операцията.

8:25. Камионът със седмичния запас от банки кръв спря край входа за бърза помощ на окръжна болница „Ембаркадеро“. Шофьорът ги отнесе в кръвната банка в мазето. Дежурният стажант-лекар Ерик Фостър пиеше кафе и ядеше датски петифурки с хубавичката млада сестричка Андреа.