Сидни Шелдън - Лекарки

Той притаи дъх в очакване на отговора.

— О, да, миличък — прошепна Лорън. — Да.

Кет отчаяно се опитваше да се свърже с Малори. Обади се в болницата.

— Съжалявам, доктор Хънтър, доктор Малори не е дежурен и не отговаря на повикванията.

— Не е ли оставил съобщение къде може да бъде намерен?

— Нямаме записано нищо.

Кет затвори и се обърна към Пейдж.

— Нещо му се е случило, усещам го. Щеше да ми се обади досега.

— Кет, може да има стотици причини, за да не ти се обади. Може би внезапно му се е наложило да напусне града или…

— Права си. Сигурна съм, че има сериозно извинение.

Кет погледна телефона и му заповяда мислено да позвъни.

Когато Малори се върна в Сан Франциско, се обади на Кет в болницата.

— Доктор Хънтър е в почивка — казаха му от регистратурата.

— Благодаря. — Малори позвъни в апартамента.

Кет беше там.

— Здрасти, бебчо!

— Кен! Къде беше? Тревожех се за теб. Къде ли не те търсих…

— Възникнаха непредвидени семейни обстоятелства — излъга той гладко. — Съжалявам, но нямах възможност да ти се обадя. Бях извън града. Мога ли да дойда при теб?

— Знаеш, че можеш. Толкова се радвам, че си добре. Аз…

— След половин час.

Той остави слушалката и си помисли доволно: „И моржът каза: «Дойде час да поговорим ний.» Кет, бебчо, беше много гот, но всичко май свърши.“

Когато Малори пристигна в апартамента, Кет го прегърна.

— Липсваше ми. — Не биваше да знае колко ужасно се бе разтревожила. Мъжете мразеха тези неща. Отдръпна се малко. — Миличък, изглеждаш абсолютно изтощен.

Малори въздъхна.

— Не съм спал през последното денонощие. — „Поне това е вярно“, помисли си той.

Кет го притисна.

— Горкото ми бебче. Да ти налея ли нещо?

— Не, добре съм. Имам нужда само да поспя една нощ. Да седнем, Кет. Трябва да поговорим. — Той седна на кушетката до нея.

— Нещо не е наред ли? — попита Кет.

Малори си пое дълбоко дъх.

— Кет, мислих много за нас двамата напоследък.

Тя се усмихна.

— И аз. Имам новина за теб. Аз…

— Не, чакай. Нека да свърша. Кет, струва ми се, че твърде прибързваме. Аз… аз мисля, че избързах с предложението да се оженим.

Тя побеля.

— Какво… какво казваш?

— Казвам, че трябва да отложим.

Стаята като че ли рухна върху й. Не й достигаше въздух.

— Кен, не можем да отлагаме. Бременна съм от теб.

Пейдж се прибра в полунощ, изцедена. Денят бе изтощителен. Нямаше време за обяд, а вечерята й бе един сандвич между две операции. Хвърли се в леглото и начаса заспа. Събуди я телефонен звън. Замаяна, тя посегна към слушалката и автоматично погледна часовника до леглото. Беше три сутринта.

— Ало?

— Доктор Тейлър? Съжалявам, че ви безпокоя, но един от пациентите ви настоява да ви види незабавно.

Гърлото на Пейдж бе пресъхнало и тя почти не бе в състояние да говори.

— Имам почивен ден — промърмори. — Не можете ли да намерите някого?…

— Не иска да разговаря с никой друг. Казва, че се нуждае от вас.

— Кой е той?

— Джон Кронин.

Пейдж се поизправи в леглото.

— Какво се е случило?

— Не знам. Отказва да разговаря с когото и да било освен с вас.

— Добре — рече Пейдж уморено. — Тръгвам.

След тридесет минути тя пристигна в болницата. Отиде право в стаята на Джон Кронин. Той лежеше буден. От ноздрите и от ръцете му стърчаха тръбички.

— Благодаря ти, че дойде. — Гласът му беше слаб и дрезгав.

Пейдж седна на един стол до леглото. Усмихна се.

— Не се безпокой, Джон. Все едно, нямаше какво да правя, освен да спя. Какво мога да сторя за теб, което никой друг в тази огромна болница не може?

— Искам да поговориш с мен.

Пейдж простена.

— В този час? Мислех, че е нещо спешно.

— Така е. Искам да си ида.

Тя поклати глава.

— Невъзможно е. Сега не можеш да си идеш у дома. Няма да могат да те лекуват…

Той я прекъсна.

— Не искам да си вървя у дома. Искам да си вървя…

Тя го погледна и промълви бавно:

— Какво казваш?

— Знаеш какво казвам. Лекарствата не действат вече. Не мога да понасям тези болки. Искам да си ида.

Пейдж се наведе и взе ръката му.

— Джон, не мога да направя това. Ще ти дам…

— Не. Изморен съм, Пейдж. Искам да си ида, където и да е това, но не желая да продължавам да вися тук по този начин. Повече не.

— Джон…

— Колко ми остава още? Няколко дни, нали? Казах ти, че не мога да понасям болки. Лежа тук като животно в капан, натъпкан с тези проклети тръби. Тялото ми се разяжда отвътре. Това не е живот, това е бавно умиране. За Бога, помогни ми!