Сидни Шелдън - Лекарки

Сгърчи се от внезапен пристъп на болки. Когато проговори отново, гласът му беше още по-слаб.

— Помогни ми… моля те…

Пейдж знаеше какво трябва да направи. Да предаде молбата на Джон Кронин на д-р Бенджамин Уолас. Той пък щеше да докладва на Административния комитет. Те щяха да съберат група лекари, които да преценят състоянието му, и тогава да вземат решение. След това трябваше да го одобри…

— Пейдж… това си е моят живот. Нека се разпоредя с него както искам.

Тя погледна безпомощното тяло, заключено в болката си.

— Умолявам те…

Взе ръката му и я държа дълго време. Най-сетне проговори:

— Добре, Джон. Ще го направя.

Той успя да наподоби някаква сянка от усмивка.

— Знаех, че мога да разчитам на теб.

Пейдж се наведе и го целуна по челото.

— Затвори очи и заспивай.

— Лека нощ, Пейдж.

— Лека нощ, Джон.

Джон Кронин въздъхна и затвори очи, с умиротворена усмивка на лицето.

Пейдж продължи да го гледа, обмисляйки постъпката си. Спомни си колко ужасена бе при първата си визитация с д-р Раднор. „В кома е от няколко седмици. Признаците за живот у нея отслабват. Не можем да направим нищо повече. Ще спрем кранчето днес след обяд.“ Грешно ли беше да освободиш човешко същество като теб самия от мъките му?

Бавно, като че ли се движеше под вода, Пейдж стана и отиде до шкафчето с лекарства в ъгъла, където държаха шишенце с инсулин за спешни случаи. Взе шишето и остана загледана втренчено в него. После махна запушалката. Напълни една спринцовка с инсулин и се приближи до леглото на Джон Кронин. Все още имаше време да спре. „Лежа тук като животно в капан… Това не е живот, това е бавно умиране. За Бога, помогни ми!“

Пейдж се наведе и бавно инжектира инсулина в системата, закачена за ръката на Кронин.

— Спи спокойно — прошепна тя.

Не съзнаваше, че ридае.

Отиде си у дома и изкара будна остатъка от нощта, размишлявайки върху онова, което бе направила.

В шест часа сутринта й се обади един от стажант-лекарите.

— Съжалявам, че ще ви съобщя лоши новини, доктор Тейлър. Вашият пациент Джон Кронин е починал от сърце рано тази сутрин.

Тази сутрин дежурен щатен лекар бе Артър Кейн.

Досега Кен Малори бе ходил на опера един-единствен път и бе заспал. Тази вечер обаче гледаше „Риголето“ в операта на Сан Франциско и се наслаждаваше на всеки миг от спектакъла. Седеше в една ложа с Лорън и баща й. Във фоайето по време на антракта Алекс Харисън го запозна със свои приятели.

— Представям ви бъдещия си зет и блестящ лекар Кен Малори.

Това, че щеше да бъде зет на Алекс Харисън, бе достатъчно да го направи блестящ лекар.

След представлението семейство Харисън и Малори отидоха в хотел „Феърмонт“, за да вечерят в елегантния ресторант. Малори се наслаждаваше на това как почтително салонният управител поздрави Алекс Харисън, докато ги отвеждаше в сепарето им. „Отсега нататък ще мога да си позволя да се храня на такива места — помисли си той — и всеки ще знае кой съм.“

След като поръчаха, Лорън рече:

— Миличък, мисля, че трябва да устроим празненство, за да обявим годежа си.

— Добра идея! — възкликна баща й. — Ще направим голямо парти. Какво ще кажеш, Кен?

В главата на Кен прозвуча предупредителен сигнал. Годежното парти означаваше разгласяване. „Ще трябва първо да се оправя с Кет. Малко пари ще свършат работа.“ Малори проклинаше глупавия облог. За някакви си десет хиляди долара цялото му блестящо бъдеще можеше да бъде застрашено. Представяше си какво щеше да стане, ако се опиташе да обясни случая с Кет на семейство Харисън.

„Между другото, забравих да спомена, че вече съм сгоден за една лекарка. Тя е негърка…“

Или пък: „Да ви кажа ли нещо смешно? Обзаложих се с момчетата в болницата на десет хиляди долара, че ще изчукам онази черна докторка…“

Или: „Вече съм планирал един годеж…“

„Не — помисли си той. — Ще трябва да измисля начин да подкупя Кет.“

Те го гледаха очаквателно.

Малори се усмихна.

— Идеята е чудесна.

Лорън каза въодушевено:

— Добре. Аз ще се заема с това. Вие мъжете си нямате представа какво усилие е да подготвиш едно парти.

Алекс Харисън се обърна към Малори.

— Аз вече задвижих нещата по твоя въпрос, Кен.

— Сър?

— Завеждащият болницата „Норт Шор“ Гари Гитлин е мой стар другар по голф. Разговаряхме за теб и той не смята, че ще има проблеми да бъдеш афилиран към болницата. Това е доста престижно, уверявам те. Същевременно ще ти уредя частна практика.