Сидни Шелдън - Лекарки

Двамата поседяха в уютно мълчание.

— Споменах ли ви, че много пътувах?

— Не.

— Ходил съм в Швеция… Дания… Германия. Били ли сте в Европа?

Тя се сети за деня, когато трите се отбиха в туристическата агенция. „Да идем във Венеция! Не, по-добре в Париж! А какво ще кажете за Лондон?“

— Не. Не съм била.

— А трябва.

— Може би някой ден и това ще стане.

— Предполагам, че не печелите много в тази болница, а?

— Стигат ми.

Той кимна в отговор на някакви свои мисли.

— Да. Трябва да идете в Европа. Направете ми услуга. Идете в Париж… отседнете в хотел „Крийон“, вечеряйте в „Максим“, поръчайте си голяма, дебела пържола и бутилка шампанско и докато ядете пържолата и пиете шампанското, искам да мислите за мен. Ще го направите ли?

— Някой ден ще го направя — отвърна Пейдж бавно.

Джон Кронин я гледаше внимателно.

— Добре. Сега съм изморен. Ще дойдете ли утре да си поговорим пак?

— Ще дойда — каза Пейдж.

Джон Кронин заспа.

Малори вярваше сериозно в Нейно величество Сполуката, а след като срещна семейство Харисън, реши окончателно, че тя е на негова страна. Не всеки ден богат човек като Алекс Харисън постъпваше в окръжна болница „Ембаркадеро“. „И точно аз спасих живота му и той иска да ми се отблагодари“, мислеше си Малори, ликувайки.

Той разпита един приятел за Харисън.

— Определението богат изобщо не му подхожда — отвърна приятелят му. — Той е десетократен милионер. И има страхотна дъщеря. Била е омъжвана три или четири пъти. Последния път за някакъв граф.

— Познаваш ли семейството?

— Не. Те не общуват с простолюдието.

В събота сутринта, когато изписваха Алекс Харисън от болницата, той каза:

— Кен, мислиш ли, че ще бъда във форма да дам вечеря след една седмица?

Малори кимна.

— Ако не прекалявате, не виждам пречки.

Алекс Харисън се усмихна.

— Добре. Ти ще бъдеш почетен гост.

Малори изведнъж го обхвана възбуда. „Значи старецът говореше сериозно.“

— Е… благодаря ви.

— Лорън и аз ще те чакаме в седем и половина идната събота. — Той даде на Малори един адрес на Ноб Хил.

— Ще дойда — каза Малори.

„Има си хас!“ Малори беше обещал да заведе Кет на театър точно тогава, но нямаше да бъде трудно да отложи. Беше си взел парите от баса и сексът с нея му доставяше удоволствие. Няколко пъти седмично те успяваха да се срещнат в някоя празна дежурна или болнична стая или пък в нейния или неговия апартамент. „Огънят й е тлеел отдавна — мислеше си Малори доволно, — но веднъж избухнал, ау! Е, скоро ще се наложи да си кажем «ариведерчи».“

В деня, когато трябваше да вечеря със семейство Харисън, Малори телефонира на Кет.

— Лоши новини, бебчо.

— Какво има, миличък?

— Един от лекарите е болен и ме помоли да го замествам. Боя се, че трябва да отложим срещата.

Тя не искаше да покаже колко бе разочарована и колко имаше нужда да бъдат заедно, затова реагира непринудено:

— Е добре, такава е лекарската работа, нали?

— Да. Ще компенсирам друг път.

— Няма нужда от компенсации — каза Кет топло. — Обичам те.

— И аз те обичам.

— Кен, кога ще поговорим за нас?

— Какво имаш предвид?

Знаеше точно какво има предвид. Обвързване. Всичките бяха еднакви. „Използват си сливките за стръв, като се надяват, че ще уловят някой будала да прекара живота си с тях.“ Ала той беше твърде хитър, за да бъде подведен. Когато му дойдеше времето, щеше да се измъкне със съжаление, както бе правил поне десетина пъти досега.

— Не мислиш ли, че би трябвало да определим дата, Кен? Имам да планирам много неща — говореше Кет.

— О, разбира се. Ще го направим.

— Може би през юни. Какво ще кажеш?

„Хич не ти трябва да знаеш какво бих казал. Ако си изиграя картите умно, сватба ще има, но няма да е с теб.“

— Ще го обсъдим, бебчо. А сега наистина трябва да вървя.

Семейство Харисън живееха във фамилна къща като от филмите, разположена насред акри добре поддържана земя. Самата къща сякаш нямаше край. Имаше около двадесетина души гости и в огромната гостна свиреше малък оркестър. Когато Малори влезе, Лорън побърза да го поздрави. Бе облечена в прилепнала копринена рокля. Стисна ръката му.

— Добре дошли, почетен госте. Толкова се радвам, че сте тук.

— И аз. Как е баща ви?

— Живичък и мърда благодарение на вас. В този дом вие сте наистина герой.

Малори се усмихна скромно.

— Просто си свърших работата.

— Предполагам, че и Господ казва така всеки ден. — Тя го хвана за ръка и започна да го запознава с другите гости.