Сидни Шелдън - Лекарки

Тя стигна до кабинета на д-р Уолас. Той я чакаше.

— Трябва да ти кажа, че телефонното ти обаждане ме изненада, Пейдж! Твърдо ли си решила?

— Да.

Бенджамин Уолас въздъхна.

— Добре. Преди да си тръгнеш, доктор Баркър би искал да поговорите.

— И аз искам. — Целият натрупан у Пейдж гняв изби на повърхността.

— Той е в лабораторията. Е… късмет.

— Благодаря.

Пейдж се запъти към лабораторията. Д-р Баркър разглеждаше под микроскоп някакви плаки.

— Научих, че възнамерявате да напуснете болницата.

— Вярно е. Най-сетне се осъществи желанието ви.

— И какво е то? — попита д-р Баркър.

— Искахте да напусна от първия миг, когато ме видяхте. Е, успяхте. Не мога повече да се боря с вас. Когато ми казахте, че съм убила пациента ви… — гласът на Пейдж пресекна — реших, че сте садистично и безсърдечно копеле и че ви мразя.

— Седнете — процеди д-р Баркър.

— Не. Нямам какво повече да ви кажа.

— Аз обаче имам. Коя, по дяволите, мислите, че сте?… — Той изведнъж спря и започна да се задъхва, Докато Пейдж го гледаше потресена, Баркър се хвана за сърцето и се свлече на стола, с лице, изкривено на една страна, и ужасно провиснала уста.

Пейдж се втурна към него.

— Доктор Баркър! — Грабна телефона и изкрещя: — Червен код! Червен код!

— Получил е масивен удар. Твърде рано е да се каже дали ще се измъкне жив — заключи д-р Питърсън.

„Вината е моя — помисли си Пейдж. — Аз исках да умре.“ Чувстваше се ужасно.

Тя се върна отново при Бен Уолас.

— Съжалявам за случилото се — каза. — Той беше добър лекар.

— Да. Жалко. Много жалко… — Уолас я погледна внимателно. — Пейдж, ако доктор Баркър не може да практикува повече, би ли размислила да останеш?

Пейдж се поколеба.

— Да. Разбира се.

На картона му пишеше: „Джон Кронин, бял, мъж, възраст: 70 години. Диагноза: сърдечен тумор.“

Пейдж още не бе виждала Джон Кронин. По график трябваше да му се направи операция на сърцето. Влезе в стаята му с една сестра и един щатен лекар. Усмихна се сърдечно и каза:

— Добро утро, мистър Кронин.

Току-що го бяха екстубирали и около устата му имаше следи от лейкопласт. Над главата му висяха банки на четири системи и тръбичките отвеждаха съдържанието им към лявата му ръка.

Кронин погледна Пейдж.

— Коя, по дяволите, сте вие?

— Аз съм доктор Тейлър. Ще ви прегледам и…

— Как ли пък не! Не ме докосвайте със скапаните си лапи. Защо не ми изпратят истински лекар?

Усмивката на Пейдж се стопи.

— Аз съм сърдечносъдов хирург. Ще направя всичко възможно, за да оздравеете.

— Вие ли ще ми оперирате сърцето?

— Точно така. Аз…

Джон Кронин се извърна към стажант-лекарката и каза:

— За Бога, това ли е най-доброто, което може да предложи тази болница?

— Уверявам ви, доктор Тейлър е високо квалифицирана — намеси се щатният лекар.

— Квалифицирана е колкото задника ми.

Пейдж попита сковано:

— Може би предпочитате да си доведете собствен хирург?

— Нямам такъв. Не мога да си позволя услугите на тези скъпо платени шарлатани. Всички лекари сте еднакви. Интересуват ви само парите. Хич не ви е еня за хората. Ние за вас сме просто парчета месо, нали?

Пейдж се мъчеше да се овладее.

— Разбирам, че в момента сте разстроен, но…

— Разстроен ли? Просто защото ще ми разрежете сърцето? — Той крещеше. — Знам, че ще умра на операционната маса. Ще ме убиете и се надявам да ви осъдят за предумишлено убийство!

— Достатъчно — каза Пейдж.

Той й се ухили злобно.

— Няма да се отрази добре на репутацията ви, ако умра, нали, докторе? Може би ще ви разреша да ме оперирате.

Пейдж усети, че диша тежко. Обърна се към сестрата.

— Искам ЕКГ и пълни химически изследвания. — Погледна Джон Кронин и излезе от стаята.

Когато след час се върна с резултатите, той вдигна очи.

— О, кучката пристигна.

Пейдж оперира Джон Кронин в шест часа на другата сутрин.

В мига, в който го отвори, разбра, че няма надежда. Основният проблем не беше сърцето. Имаше признаци на меланома.

Стажант-лекарят възкликна:

— Божичко! Какво ще правим?

— Ще се молим да не живее дълго.

Когато Пейдж излезе от операционната, в коридора я чакаха една жена и двама мъже. Жената бе на тридесет и няколко години. Имаше яркочервена коса и твърде много грим и лъхаше на тежък евтин парфюм. Беше облечена в тясна рокля, подчертаваща съблазнителната й фигура. Мъжете бяха над четиридесетте, и двамата с червени коси. Заприличаха й на циркова трупа.