Сидни Шелдън - Лекарки

Жената се обърна към Пейдж.

— Вие ли сте доктор Тейлър?

— Да.

— Аз съм мисис Кронин. Това са братята ми. Как е съпругът ми?

Пейдж се поколеба. Каза предпазливо:

— Операцията мина добре според очакванията.

— О, благодаря ти, Господи! — възкликна мисис Кронин мелодраматично, попивайки очи с дантелена кърпичка. — Ще умра, ако нещо се случи с Джон!

На Пейдж й се стори като че ли гледа бездарна актриса в лоша пиеса.

— Мога ли да видя сега миличкия си?

— Още не, мисис Кронин. Той е в реанимацията. Предлагам да дойдете утре сутринта.

— Непременно. — Тя се обърна към мъжете. — Хайде, момчета.

Пейдж ги проследи с очи, докато се скриха. „Горкичкият Джон Кронин“, помисли си тя.

Пейдж получи резултатите на другата сутрин. Ракът бе дал метастази по цялото тяло на Кронин. Беше твърде късно за терапия с облъчване.

Онкологът каза на Пейдж:

— Не можем да направим нищо, освен да пооблекчим положението му. Той ще има невероятни болки.

— Колко ще живее?

— Седмица-две най-много.

Пейдж отиде да види Джон Кронин в интензивното. Той спеше. Вече не беше озлобен, язвителен, а безпомощно човешко същество, което отчаяно се бореше за живота си. Беше на респиратор и го хранеха интравенозно. Пейдж седна до леглото му и се загледа в него. Изглеждаше уморен и победен. „Той е от онези, които нямат късмет — помисли си Пейдж. — При всички тези модерни медицински чудеса няма такова, което да го спаси.“ Докосна го нежно по ръката. След известно време си тръгна.

Късно следобеда Пейдж се отби отново при Джон Кронин. Вече му бяха махнали респиратора. Когато отвори очи и я видя, каза сънено:

— Значи операцията свърши, а?

Пейдж се усмихна окуражително.

— Да. Просто минах да видя дали всичко е наред.

— Наред ли? — изпръхтя той. — Какво, по дяволите, ви интересува?

— Моля ви, нека не се караме — рече Пейдж.

Кронин лежеше и я гледаше мълчаливо.

— Другият лекар ми каза, че сте свършили добра работа.

Пейдж премълча.

— Имам рак, нали?

— Да.

— Много ли е напреднал?

Този въпрос поставяше рано или късно всички хирурзи пред дилема. Пейдж отвърна:

— Доста.

Последва дълго мълчание.

— А ще може ли да се лекува с облъчване или химиотерапия?

— Съжалявам. Само ще се чувствате по-зле, без да ви помогне.

— Разбирам. Е… поне поживях добре.

— Сигурна съм.

— Може би няма да повярвате, като ме гледате сега, но имах много жени.

— Вярвам.

— Да. Жени… дебели пържоли… хубави пури… Омъжена ли сте?

— Не.

— А би трябвало. Всички трябва да опитат. Бях женен. Два пъти. Първия път в продължение на тридесет и пет години. Беше чудесна жена. Почина от сърце.

— Съжалявам.

— Няма нищо. — Той въздъхна. — После ме омотаха да се оженя за една фльорца. За нея и за двамата й гладни братя. Предполагам, че е моя вината, бях толкова еблив. Червената й коса ме възбуждаше. Тя е парче и половина.

— Сигурна съм, че тя…

— Без да се обиждате, ама знаете ли защо съм в тази изпаднала болница? Жена ми ме докара тук. Не иска да харчи пари за частна клиника. Така ще останат повече за нея и за братята й. — Той погледна Пейдж. — Колко време ми остава?

— Честно ли?

— Не… да.

— Седмица или две.

— Исусе! И болките ще се засилват, нали?

— Ще се опитам максимално да облекча положението ви, мистър Кронин.

— Наричайте ме Джон.

— Джон.

— Животът е шибан, нали?

— Вие казахте, че сте имали добър живот.

— Имах. Малко е странно да знаеш, че почти е свършил. Къде мислите, че отиваме след това?

— Не знам.

Той се насили да се усмихне.

— Ще ви разкажа, когато отида.

— Сега ще ви дадат лекарство. Мога ли да направя нещо, за да се почувствате по-добре?

— Да. Елате да си поговорим довечера.

Дежурството й изтичаше и тя едва се държеше от изтощение.

— Ще дойда.

Вечерта, когато отиде да го види, Джон Кронин беше буден.

— Как се чувствате?

Той се сви от болка.

— Ужасно. Никога не съм издържал на болки. Предполагам, че прагът ми на поносимост е много нисък.

— Разбирам.

— Запознали сте се с Хейзъл, а?

— Хейзъл ли?

— Жена ми. Фльорцата. Тя и братята й идваха да ме видят. Казаха, че са говорили с вас.

— Да.

— Ама и тя е едно парче, нали? Накиснал съм се до ушите. Нямат търпение да гушна босилека.

— Не говорете така.

— Вярно е. Хейзъл се омъжи за мен само заради парите ми. Да ви кажа правичката, не ми пукаше чак толкова. В леглото наистина беше добра, но после тя и братята й започнаха да стават алчни. Искаха все повече.