Сидни Шелдън - Лекарки

Една от жените, на път да роди, каза на Хъни:

— Благодаря на Бога, че отново ще мога да си виждам пръстите на краката.

Ако Пейдж си водеше дневник, щеше да отбележи петнадесети август с червено. На този ден в живота й влезе Джими Форд.

Джими Форд бе санитар с най-лъчезарната усмивка и най-слънчевия характер, които Пейдж беше срещала. Беше дребен и слабичък и изглеждаше седемнадесетгодишен. Всъщност беше на двадесет и пет и хвърчеше по коридорите на болницата като жизнерадостно торнадо. Нищо не го затрудняваше.

Непрекъснато изпълняваше нечии поръчки. Не правеше никаква разлика между социалното положение на хората и се държеше с лекари, сестри и портиери по един и същи начин.

Джими Форд обичаше да разказва вицове.

— Чувала ли си онзи виц, дето един пациент лежи цял в гипс? Съседът му по легло го пита как си изкарва хляба. А той отговаря: „Бях мияч на прозорци в Емпайър Стейт Билдинг.“. „И кога прекъсна?“, пита го другият. „Ами от половината на сградата надолу.“

И Джими се ухилваше и тичаше да помогне на някого другиго.

Той обожаваше Пейдж.

— Някой ден ще стана лекар. Искам да приличам на теб.

Носеше й малки подаръчета — ролка бонбони, мека играчка. И всеки дар бе придружен с виц.

— В Хюстън един спира някакъв пешеходец и го пита: „Как да стигна най-бързо до болницата?“. „Като кажеш нещо лошо за Тексас“, отвръща другият.

Вицовете бяха ужасни, но в устата на Джими звучаха смешно.

Той пристигаше в болницата едновременно с Пейдж и се надбягваше с нея с мотоциклета си.

— Един пациент пита лекаря: „Операцията ми опасна ли е?“ А хирургът отвръща: „Не. Не могат дави направят опасна операция за двеста долара.“

И изчезваше.

Когато Пейдж, Кет и Хъни бяха свободни в един и същи ден, те се разхождаха из Сан Франциско. Посетиха Холандската мелница и Японската чайна градина. Обиколиха Рибарския кей и се возиха с фуникулера. Ходиха на театър „Кърън“ и вечеряха в „Махарани“ на Пост Стрийт. Всички сервитьори бяха индийци и за изненада на Кет и Хъни Пейдж се обърна към тях на хинди.

От този момент нататък ресторантът беше техен.

— Къде, за Бога, си се научила да говориш индийски? — попита Хъни.

— Хинди — поправи я Пейдж. Поколеба се. — Ние… Живях в Индия известно време.

Всичко бе още толкова живо в паметта й. Тя и Алфред в Агра как разглеждат Тадж Махал. „Шах Джахан е построил това за жена си. Трябвали са му двадесет години, Алфред.“

„И аз ще ти построя Тадж Махал. Не ме е грижа колко време ще ми трябва!“

„Това е Карен Търнър, моята съпруга.“

Чу името си и се стресна.

— Пейдж — Кет изглеждаше загрижена. — Добре ли си?

— Добре. Добре съм.

Изнурителното работно време продължаваше. Още една Коледа мина и замина, навлязоха в третата си стажантска година и нищо не се промени. Болницата оставаше незасегната от външния свят. Войните, епидемиите, гладът и бедствията в далечни страни бледнееха пред борбата на живот и смърт, която водеха по двадесет и четири часа в денонощието.

Когато Кет и Пейдж се срещнеха в коридорите на болницата, Кет се ухилваше и казваше:

— Забавляваш ли се?

— Кога си спала за последен път? — питаше Пейдж.

— Кой ти помни? — въздъхваше Кет.

Препъваха се през дългите дни и нощи, опитвайки се да удържат на неспирното, изтощително напрежение, хапвайки набързо по някой сандвич, когато имаха време, и пиейки студено кафе от пластмасови чашки.

Сексуалният тормоз като че ли се бе превърнал в част от живота на Кет. Не спираха намеците от страна на лекарите, но и от страна на пациентите, които се опитваха да я вкарат в леглото си. И едните, и другите получаваха все същия отговор: „Няма такъв мъж в света, на когото да позволя да ме докосне.“

И наистина си вярваше.

Една натоварена сутрин отново й се обади Майк.

— Здрасти, сестричке.

И Кет разбра какво я чака. Беше му изпратила всичките пари, които можа да отдели, но дълбоко в душата си знаеше, че колкото и да му дава, никога няма да стигнат.

— Страшно мразя да те притеснявам, Кет. Наистина. Ама май позакъсах. — Тонът му бе напрегнат.

— Майк… добре ли си?

— О, да. Нищо сериозно. Просто дължа пари на едного, който си ги иска веднага, и се чудех…

— Ще се опитам нещо да направя — каза Кет предпазливо.

— Благодаря ти. Мога винаги да разчитам на теб, нали, сестричке? Обичам те.

— И аз те обичам, Майк.

Един ден Кет каза на Пейдж и Хъни:

— Знаете ли от какво имаме нужда всички?

— От цял месец сън?