Сидни Шелдън - Лекарки

Когато напусна кабинета му след час, Хъни знаеше отговорите за следващия си изпит.

Преди да завърши медицинския институт, Хъни съблазни неколцина от преподавателите. В нея имаше някаква безпомощност, на която не можеха да устоят. Всички оставаха с впечатлението, че не тя, а те са я прелъстили, и се чувстваха виновни, задето са се възползвали от невинността й.

Д-р Джим Пеарсън последен се предаде пред Хъни. Беше заинтригуван от онова, което чуваше за нея. Носеха се слухове за изключителните й сексуални умения. Един ден той изпрати да я повикат, за да обсъдят успеха й. Тя донесе със себе си кутийка с пудра захар и преди да изтече следобедът, д-р Пеарсън бе налапал въдицата като всички останали. Хъни го караше да се чувства млад и ненаситен. Като крал, който я е подчинил и я е направил своя робиня.

Опита се да не мисли за жена си и децата си.

Хъни наистина обичаше преподобния Дъглас Липтън и я огорчаваше това, че съпругата му бе сдържана, фригидна жена, която винаги го критикуваше. На Хъни й беше жал за пастора. „Той не заслужава подобно отношение — мислеше си тя. — Има нужда от утеха.“

Веднъж посред нощ, когато мисис Липтън бе заминала на гости на сестра си, Хъни влезе в спалнята на съпруга й. Беше гола.

— Дъглас…

Той отвори очи.

— Хъни? Добре ли си?

— Не — отвърна тя. — Мога ли да поговоря с теб?

— Разбира се. — Той протегна ръка да запали лампата.

— Недей да светваш. — Тя се мушна в леглото при него.

— Какво има? Да не би да се чувстваш зле?

— Тревожа се.

— За какво?

— За теб. Заслужаваш да бъдеш обичан. Искам да се любя с теб.

Той окончателно се разсъни.

— Господи! — каза. — Та ти си дете. Не говориш сериозно.

— Напротив. Жена ти не ти дава никаква любов…

— Хъни, това е невъзможно! По-добре си иди сега в стаята и…

Усети как голото й тяло се притисна към неговото.

— Хъни, не можем да го направим. Аз…

Устните й се притиснаха към неговите, тя го покри с тялото си и съпротивата му бе пометена. Хъни прекара нощта в леглото му.

В шест часа сутринта вратата на спалнята се отвори и влезе мисис Липтън. Тя постоя, зяпнала ги и двамата, после излезе, без да каже дума.

Два часа по-късно преподобният Дъглас Липтън се самоуби в гаража си.

Когато Хъни научи за това, беше разбита, не можеше да повярва.

Шерифът посети къщата и поговори с мисис Липтън.

После потърси Хъни.

— От уважение към семейството му ще регистрирам смъртта на преподобния Дъглас Липтън като „самоубийство по неизвестни причини“, но аз ти предлагам да си обереш бързо парцалите от този град и кракът ти да не стъпва повече тук.

Хъни отиде в окръжна болница „Ембаркадеро“ в Сан Франциско.

С блестящи препоръки от д-р Джим Пеарсън.

Времето бе изгубило всякакво значение за Пейдж. Нямаше нито край, нито начало и дните и нощите се преливаха в безкраен ритъм. Болницата стана неин живот. Външният свят се превърна в чужда далечна планета.

Коледа мина и замина, започна нова година. Във външния свят американските войски освободиха Кувейт от Ирак.

Нямаше никаква вест от Алфред. „Ще разбере, че е сгрешил — мислеше си Пейдж. — Ще се върне при мен.“

Откачените обаждания посред нощ спряха също така неочаквано, както бяха започнали. Пейдж въздъхна с облекчение, че не й се бе случило нищо тайнствено или заплашително. Като че ли бяха просто един лош сън… само дето не бяха.

Ежедневието продължаваше все така лудо да я върти. Нямаше време да опознае пациентите си. Те оставаха просто жлъчни мехури и скъсани черни дробове, счупени бедрени кости и гърбове.

Болницата беше джунгла, пълна с механични демони — респиратори, монитори на сърдечния ритъм, скенери, рентгенови апарати. И всеки имаше свой характерен звук. Подсвиркваха, бръмчеха и неспирно бърбореха високоговорителите и всичко се сливаше в гръмка, луда какофония.

През втората година стажант-лекарите получаваха вече истинско право да лекуват. Задълженията им ставаха все по-отговорни и те наблюдаваха идването на новата група стажанти със смесено чувство на презрение и арогантност.

— Тези нещастници — каза Кет на Пейдж. — Нямат идея какво ги чака.

— Много скоро ще разберат.

Пейдж и Хъни се тревожеха за Кет. Отслабваше и изглеждаше потисната. Насред разговора изведнъж ги поглеждаше с отсъстващ поглед, а умът й бе зает другаде. От време на време някой тайнствено й телефонираше и след всяко такова обаждане унинието й се задълбочаваше.