Сидни Шелдън - Лекарки

Пейдж и Хъни решиха да си поговорят с нея.

— Наред ли е всичко? — подхвана Пейдж. — Знаеш, че те обичаме, и ако има някакъв проблем, бихме искали да помогнем.

— Благодаря. Оценявам това, но нищо не можете да направите. Проблемът е паричен.

Хъни я погледна изненадано.

— За какво ти трябват пари? Ние никъде не ходим. Нямаме време нищо да си купим. Ние…

— Не са за мен. За брат ми са. — Кет досега не бе споменавала за брат си.

— Не знаех, че имаш брат — каза Пейдж.

— В Сан Франциско ли живее? — попита Хъни.

Кет се поколеба.

— Не. В източната част на Щатите. В Детройт. Някой ден ще трябва да ви запозная.

— Бихме искали. С какво се занимава?

— Майк е нещо като предприемач — отвърна Кет уклончиво. — В момента малко е позакъсал, но ще се оправи. Винаги се оправя.

„Дано да съм права, за Бога“, помисли си тя.

Хари Бауман се прехвърли като стажант-лекар от Айова. Беше добродушен и безгрижен човек, готов да направи необходимото, за да е приятен на всички.

Един ден каза на Пейдж:

— Утре вечер устройвам малка сбирка. Ако с доктор Хънтър и доктор Тафт сте свободни, защо не дойдете? Мисля, че няма да съжалявате.

— Добре — отвърна Пейдж. — Какво да донесем?

Бауман се разсмя.

— Нищо.

— Сигурен ли си? — настоя тя. — Бутилка вино или…

— Забрави за това! Сбирката ще бъде в моето апартаментче.

Апартаментчето на Бауман се оказа десетстайно мансардно жилище, пълно с антикварни мебели. Трите жени зяпнаха смаяни.

— Божичко! — пророни Кет. — Откъде е всичко това?

— Бил съм достатъчно хитър да се сдобия с умен баща — рече Бауман. — Остави ми всичките си пари.

— И ти работиш? — зачуди се Кет.

Бауман се усмихна.

— Харесва ми да съм лекар.

Студеният бюфет включваше руски черен хайвер, френски пастет, шотландска пушена сьомга, стриди в половин черупка, месо от опашки на раци, сурови зеленчуци за ордьовър с марината от дребни лукчета и шампанско.

Бауман беше прав. Прекараха чудесно.

— Нямам думи да ти благодаря — каза му Пейдж в края на вечерта, когато си тръгваха.

— Свободни ли сте в събота? — попита той.

— Да.

— Имам моторна лодка. Елате да ви повозя.

— Звучи страхотно.

В четири часа сутринта Кет се събуди от дълбокия си сън в дежурната стая.

— Доктор Хънтър, в Трето отделение за бърза помощ… доктор Хънтър, в Трето отделение за бърза помощ.

Кет стана от леглото, като се бореше с изтощението си. Разтърквайки очи, за да се разсъни, взе асансьора до отделението за бърза помощ.

На вратата я посрещна санитар.

— Ето го там на количката в ъгъла. Има силни болки.

Кет се приближи.

— Аз съм доктор Хънтър — каза тя сънено.

Той простена.

— Исусе, докторке. Трябва да направите нещо. Умирам от болки в гърба.

Кет потисна прозявката си.

— Откога имате болки?

— От около две седмици.

Кет го погледна озадачена.

— От две седмици ли? Защо не сте дошли по-рано?

Той се опита да помръдне и направи гримаса от божа.

— Да си кажа правичката, мразя болниците.

— Тогава защо идвате сега?

Той светна.

— Задава се голям турнир по голф и ако не ми оправите гърба, няма да мога да му се порадвам.

Кет си пое дълбоко въздух.

— Турнир по голф ли?

— Да.

Тя се мъчеше да се овладее.

— Вижте какво ще ви кажа. Вървете си у дома. Вземете два аспирина и ако не се почувствате по-добре до сутринта, обадете ми се. — Завъртя се и излезе ядосана от стаята, оставяйки пациента зяпнал подире й.

Моторната лодка на Хари Бауман се оказа елегантна петнадесетметрова моторна яхта.

— Добре дошли на борда! — поздрави той Пейдж, Кет и Хъни.

Хъни огледа възхитена яхтата.

— Красива е — каза Пейдж.

Три часа обикаляха с нея из залива, радвайки се на топлия слънчев ден. Момичетата за пръв път се отпускаха от седмици насам.

Докато бяха на котва край остров Ейнджъл, за да си направят чудесен обяд, Кет рече:

— Ето така се живее. Какво ще кажете да не се връщаме на брега, а?

— Добра мисъл — кимна Хъни.

Във всеки случай беше божествен ден. Когато слязоха на пристана, Пейдж каза:

— Не мога да ти опиша какво удоволствие беше за мен.

— Удоволствието беше мое — потупа я Бауман по ръката. — Пак ще го направим. Когато поискате. Вие трите винаги сте добре дошли.

„Какъв чудесен човек“, помисли си Пейдж.

Хъни обичаше да работи в родилното отделение. То беше пълно с нов живот и нови надежди, протичащи във вечен, изпълнен с радост ритуал.

Майките първескини бяха нетърпеливи и неспокойни. Ветеранките едва изчакваха всичко да свърши.